ВА 020-6

СЪДЪРЖАНИЕ

1. Слияние на два свята.............5

2. Героите на Спас Джонев...........34

3. Сърце върху човешка длан.........76



Дарованието на Спас Джонев израсна във време на най-разгорещени спорове за характера на новото изкуство, за новия облик на героичното и прекрасното. Един безспорен талант се наложи само за няколко години в българския театър, за да напомни славни мигове от преживяванията с изкуството на старите български романтици, за които само ни бяха разказвали.
Не беше ли той един закъснял отблясък на старата, прекрасна, но безнадеждно отживяла времето си романтическа школа?
Неговият непрекъснат възход в театъра опровергава такова предположение. Той идеше да ни убеди по най-красноречив начин, че сигурната основа за нови художествени завоевания е съхраняването на големите традиции, че без славния свой ро-мантически блясък българската сцена би обедняла и помръкнала.
Спас Джонев изпълни в българския театър главно едно призвание — да пренесе романтизма от прахта и извехтелите реликви на стария театър под небосклона на нашето време. Да го предаде очистен и извисен, обогатен с нови човешки светоусещания.
Едно главно призвание!
Както простреляният поет оставя една единствена безсмъртна стихосбирка.
Както юношата певец успява да подеме една темам без да изчерпи богатите й вариации.
Участ трагични и завидна едновременно. Участта на поетите. които умират млади...


СЛИЯНИЕ НА ДВА СВЯТА
(откъс)

Когато в изкуството се роди един ярък талант, ние сме свикнали да разглеждаме този факт като дар на щедрата съдба и да обясняваме чрез нейното велигодушие дълбоките потребности на времето, които този талант изразява. И много рядко поглеждаме на въпроса от обратната му страна — дълбоката обществена необходимост, която извиква на живот една художествена дарба и й предоставя възможностите да се развие и да обоснове проблемите на времето.
Дарованието на Спас Джонев се роди крехко и уязвимо, защото само една прекомерна чувствителност и изключителна емо-ционалност можеше да побере пламъка на неговите герои. Появи се във времето на най-страстни и разгорещени спорове за характера на новото революционно изкуство, за новия облик на героичното и прекрасното. В едно прекалено източено и прекалено ръкомахащо на сцената момче, което никой никога не е готвел за театър, се изля още при първите му неуверени стъпки огънят на славната стара българска актьорска школа. Един безспорен талант се наложи само за няколко години в българския театър, за да напомни най-славните мигове от преживяванията с. изкуството на старите български романтици, за които само ни бяха разказвали. Тогава, в ония първи години, той играеше романтично не защото така го бяха учили старите артисти, с които е започнал театъра. Мнозина слагаха друго начало на своята театрална кариера. Това беше единствено възможният начин за неговото творческо проявление, който се диктуваше от цялата му поетическа природа, от характера на външните и вътрешните му данни, от човешкото и художническото му устройство. И защо трябваше да играе така във време, когато героичното се поднасяше дори в обикновена, делнична дреха и ставаше белег не само на изключителните хора, а на милионите, донесли свободата и сражаващи се още под нейните победни знамена?
Не беше ли опасна вече неговата патетическа екзалтация. когато съвременният репертоар навлизаше решително в театъра и изискваше напрежение на мисълта, сдържаност ма емоциите, пестеливост и строгост на външното поведение? Не беше ли Спас Джонев, артистът, чиито първи стъпки предизвикваха възторга на първите му учители и на първите му зрители, един анахронизъм в съвременния български театър, един закъснял отблясък на старата, прекрасна, но безнадеждно отживяла романтическа школа?
Неговият непрекъснат възход в театъра — от първите роли до последните му превъплъщения на сцената на Народния театър, където дойде по най-естествения път — чрез категоричните си творчески постижения в провинцията — опровергава такова предположение. Присъствието на един ярък и мощен романтичен талант в съвременното ни театрално изкуство беше не само реален факт, а дълбоко предизвикана необходимост. Той идеше, за да ни убеди по най-красноречив начин, че сигурна основа за нови художествени завоевания е съхраняването на големите традиции, че без славния свой романтически блясък българската сцена би обедняла и помръкнала, че българският зрител, нашият нов и възторжен зрител, който преобразява живота, никога няма да се насити на дълбокото и искрено сценично преживяване, на щедро отключената емоционална природа на българския артист. Новите и ценни открития в психологията на социалистическия човек се нуждаеха не само от свежа и оригинална изразна форма, от други, непознати интонации, от смел експериментаторски дух. Съвременният герой се нуждаеше и от класическа стройност и завършеност, каквато можеше да му придаде артист като Спас Джонев. Но сякаш неговата дарба не стигаше, за да докаже тази необходимост. Нужно беше той да премине през истинския път на един провинциален артист с всичките несгоди, рискове и премеждия на такова начало. Да изпита на собствен гръб сложните и опасни тежести на професията. Да се сблъска с всички съблазни на евтината слава, на лекия успех, на примамливия дилетантизъм за надарените натури, за да отхвърли всички други възможности и да поеме посоката на сериозния и строг професионализъм чрез една жестока вътрешна самовзискателност.
Спас Джонев носеше романтиката в нейния пълен, цялостен вид-— като качество на мислите, като градус на чувствата, като хармония на външната изява. В неговата тънка; крехка в първите години фигура, в блестящите му очи — прекалено големи в живота и толкова изразителни на сцената — се криеше някакъв вроден усет към красотата; в жеста, фразата, движенията, в изяществото на сценичната характеристика. Тя се изразяваше не като нещо търсено и премисляно, а съвсем естествено, като дълбока същина на творческата природа. Празнично и приповдигнато, неговото изкуство беше същевременно затрогващо, защото в първите години той нямаше друг защитник освен своята огромна и безпределна сценична искреност. И най-високите чувства, и най-съдбовните страсти бяха изживени и изстрадани с прекомерна, но човешка истинност. Затова Спас не респектираше от сцената.Тойни приобщаваше към своите образи. Ставахме съучастници в съдбата им, заинтересовани от борбата и победата им. Когато характеризираше един герой, той сякаш ни го изповядваше в най-тънките и сложни гънки на душевните му преживявания. Тук мисля се крие обяснението за неговия голям, изключителен успех пред публиката, за широката популярност, която го съпътствува още от първите му проявления. Той задоволяваше някакви класически и общовалидни представи за красивото, извисеното, празничното. Затова публиката настървено го бранеше от критиката дори когато в определени изисквания тази критика имаше право. Бранеше го на живот и смърт, против самия него дори, защото той винаги се вслушваше в гласа на професионалистите, преди всичко в техния глас, и оценката им никога не му беше безразлична. Мисля, че това го съхрани и изведе до неговите най-големи постижения през толкова години на изтощителен и прекомерен актьорски труд, такъв труд, какъвто е съществувал в началото на създаването на българския театър и който е почти непознат за поколението на Джонев, минало през професионалната актьорска школа.
В неговата творческа биография, колкото и странно да звучи това, се повтори в сгъстени етапи цялата многострададна история на българския драматически театър — бягството подир призванието, мъките и теглилата на провинциалния пътуващ актьор, несгодите на пръв актьор в малък театър, който играе всичко, без още да знае как да го играе, уроците от по-възрастните колеги с голям опит и големи неизкореними стари привички, всички съблазнителни и опасни глъбини на ролите от стария репертоар, първо съприкосновение с новата, съвременна драматургия, първи крачки в по-стабилни професионални трупи и последната — най-решителната и най-голямата крачка — артист в Народния театър, в ансамбъла на първостепенните театрални сили на страната. Той премина тези стъпала с труда и вдъхновението си. И никога не се реши да ускори хода си...