ВА 13-16

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОДНИ ДУМИ   
1) НЯКОЛКО ДУМИ ЗА:
Нашия главен герой
Орбитите и орбитните елементи
Името
Това, което ще видим
Един оформящ се портрет
2) КОМЕТИТЕ И ХОРАТА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ
Ползата от историята
Опашатите знаци по небесата
Хронология на Халеевата комета
По-конкретно за ползата от историята
Писали са, за да знаем
3) В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА
Един самотен глас
Краят на нощта
Водоразделът
4) ПРИРОДАТА НА КОМЕТИТЕ
Главите и опашките
Пътища в мрака
Поглед напред
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ


ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Ние не си задаваме въпроса, каква е ползата от пеенето на птиците — песента е тяхното удоволствие, защото те са създадени да пеят. По същия начин не е необходимо да се питаме защо човешкият разум си прави труда да измерва дълбините на небесните тайни...
Разнообразието ни явленията в природата е толкова голямо и скритите в небесата съкровища са толкова богати, че на човешкия ум никога няма да му липсва прясна храна.
ЙОХАН КЕПЛЕР, „КОСМОГРАФИЧЕСКА ТАЙНА“
Не можем да не признаем, че в условията на нашата съвременност хората се поддават много леко на чара на науката. Дори невръстните деца с неподоба ваща сериозност обсъждат подробностите на връхлитащите ни от малкия и големия екран космически битки, а трудностите на дядото при ваденето на ряпата отдавна са забравени... Магията на някогашните приказки бе отнесе­на от вихъра на бурната научно-техническа революция. На мястото на ста­рите суеверия дойдоха нови, облечени в по-модерна и, може да се каже, „наукообразна“ дреха.
Ние с вас станахме свидетели как се ражда, развива и клони към залез едно от най-устойчивите суеверия в човешката история — суеверието за зловещото влияние на опашатите звезди върху съдбите човешки... То не е отмряло и сега, но неговата роля сред другите суеверия избледнява. Астрономията постепенно и последователно определи тяхното истинско място в кръга на заобикалящите ни явления. Остават нерешени още доста неща около тях, но те вече не са причина да търсим в кометите чудо. Вечното жела­ние на широката публика за нещо тайнствено обаче не може да се примири с рационализма на научните факти. Заедно с развитието на науката еволюира и формата, с която човечеството „засища“ глада си за чудеса. Днес, в края на XX в., нито появата на комета, нито дори митът за брадатия всемогъщ тво­рец могат да удовлетворят този глад. Сега сме свидетели на разцвета на нови, „научно по-обосновани“ митове, чиято атакуваща лавина е насочила ударите си на много широк фронт — буквално навсякъде, където науката среща поред­ните трудности по своя път. Днес заедно с „класическата“ астрология, заед­но с отживелиците на християнството срещаме още летящите чинии,Бермуд- ския триъгълник, левитацията, телекинезата, екстрасенсорното възприятие и пр. и пр. — все неща съвременни, за които в началото на века никой не се е сещал.
Не е тук мястото да разглеждаме в детайли всички тези нови суеверия. Но има смисъл да се спрем на някои общи неща. Те, разбира се, могат да доведат до спорове, но това не намалява тяхната валидност. Тези суеверия са едно чисто човешко, чисто земно явление — дори прословутите „летящи чинии“. Никой не спори, че сред множеството съобщения и наблюдения на НЛО има малък процент заслужаващи достатъчно внимание необяснени неща. И в това едва ли има нещо чудно. Казват, че в науката всички „лесни“ открития са вече направени.Това трябва да се разбира в смисъл, че всички природни тайни, ко­ито са лежали, така да се каже, „на повърхността“, отдавна са престанали да бъдат тайни. Остават по-дълбоките, по-скритите явления, които се проявяват по-завоалирано. Тяхното изясняване не може да стане случайно, то иска и повече познания, и съответен подход.
Именно подходът е главното нещо, което отличава професионалния изследовател от обикновения, стигащ понякога до фанатизъм привърженик на дадено наукообразно суеверие — например същите тези НЛО. Ако искате да станете, да кажем, физик — специалист по теория на относителността, трябва да положите големи усилия и много труд, трябва ви немалко време за учене и осмисляне. А „експерт по НЛО“ се става лесно — прочитате една книжка и няколко коментара във вестниците и вече чувствувате превъзход­ство над „ограничените“ научни работници, които от страх да не си загубят хляба ви правят всевъзможни спънки... На някого тази ирония може да му се струва неуместна, но обикновено такъв е „научният метод“ на привърженика на новите псевдонаучни суеверия. При това той нарича себе си радетел за прогреса на науката и борец против догмите в науката... За догмите той за съжаление понякога е прав, а колкото до подхода на специалиста, неговият смисъл е достатъчно прост и се крие в максимата: „Иска ми се да.вярвам, но нямам доказателства“, т. е. съмнението е един необходим елемент в научния метод.
Учените винаги изпитват съмнение, такова е естеството на тяхната рабо­та. Защото фронтът на науката е на границата между известното и неизвест­ното. Тя трябва не само да определя една бързопроменяща се линия на вече усвоените природни закономерности, но и безпогрешно да отделя догадките от доказаните факти. Иначе съществува реалната опасност самата наука да стане източник на суеверия и да се разтвори в тях. Както пише видният съвет­ски физик теоретик акад. Мигдал — да отричаш необикновеното е много скуч- на работа, но в резултат на такъв подбор по-ясно изпъкват не мнимите, а истинските чудеса на природата. А отделяйки правдоподобното от доказа­ното, науката изяснява кои проблеми се нуждаят от по-нататъшни изследва­ния. И това е причината съмнението да е присъща черта на изследователя. Такъв подход към нещата не е от вчера - още Данте казва, че съмнението му доставя не по-малка наслада от самото знание...
Като четем поредното съобщение за творящите чудеса екипажи на НЛО, не можем да не обърнем внимание на древната традиция и приемственост в човешките възгледи за чудото. Откакто хората са забелязали безбрежния и тайнствен космос над главите си, с малки видоизменения подобни възгледи съществуват. Нещо повече — специалистите смятат, че нишката,която про­следяваме през непрекъснатия поток от легенди, митове, предания и всякакви съобщения, отразява просто желанието на човека да свърже своя житейски опит с Вселената като цяло. За тези опити са характерни антропоцентризмът, доверчивостта и праволинейността. Хората трудно възприемат, че нашата Земя е една прашинка сред многото в безкрая, залу­тана нейде в задния двор на някаква галактика....
И те вярват, че носителите на извънземния разум от неизбродните вселен­ски простори специално се грижат за нашето развитие, отделят му голямо внимание за всеобща радост на човечеството... И не се сещат например че когато стане дума за донесени отКосмоса и предадени на старите цивилизаии знания, възниква един доста труден въпрос. Добре, те са ни предали такдаа знания, хилядолетните усилия на човечеството по пътя към истината са бли напразни и ненужни. Да допуснем за миг, че това наистина е така. Стигамли по този начин до корена на нещата? Не, и парадоксът не е в достойни) за съжаление факт, че така лишаваме човечеството от неговата история ют постиженията му, заплатени с много кръв и пот. Парадоксът е във въпрса, кой пък е научил нашите космически благодетели? Те сами ли са стигнал до тези знания, или и на тях някой им ги е предал? Ето че вместо отговор ше отдалечихме загадката и я пратихме нейде сред звездите... Така можем д;си предаваме като щафета питагоровата теорема от звезда на звезда, от плаета на планета. И няма да се доближим нито крачка до истината, а тъкмо наро- тив. Изясняването на тези въпроси изисква сериозен, задълбочен и продължи­телен анализ, който едва ли е възможен в разговори около чашка кафе аед прочитането на някое ново съобщение за НЛО...
Всички тези истории биха били безобидни, ако не се приемаха напино сериозно от много хора. Учудващ е наистина броят на представителни на хомо сапиенс, готови с лекота да попият всичко, което им се поднесе натайва околонаучна тематика. И със същата тази лекота „да преразгледат“ осноите на физиката, биологията и т. н. С леката ръка на някои популяризатори с:ша модно да се смята, че всяко откритие преобръща дадена научна облаг с главата надолу. Те не разбират едно основно свойство на науката — нейдта стабилност.Валидността на предходните теории не се „премахва“, новите ео- рии «е са рушители на старите. В тях се преосмислят предишните съотнше- ния и се установяват точните граници на действие на по-старите предстви. Нима теорията на Айнщайн е премахнала валидността на Нютоновата теоия за гравитацията? Да попитаме тогава на каква база се изстрезат космическите междупланетни станции, включително и апаратите ВЕ1А . Нима квантовата електродинамика отстрани уравненията на Максел? Примери от този род могат да се дават много. По-важното е да осъзнаеллро- стата истина, формулирана кратко от акад. Мигдал: „В науката лейсп/ва т. нар. принцип на съответствието наНилс Бор — новата теория преминаа в старата при условията, за които старата е била разработена. Фундаментт на дадена научна дисциплина остава практически неизменен, той само се [ос­тро ява." Айнщайн — човекът, на когото най-често приписват ролят; на рушител на основите на старата физика — в действителност е най-добият адвокат на тази истина. „Няма по-добър жребий за една физическа теори от това да послужи за основа на по-обща теория, оставайки в нея като гранчен случай“ — ето какво смята той! В този смисъл революциите, предизвиани от новите теории, са „безкръвни". Те не принасят в жертва темелите на сра­лата, наречена наука. Именно неразбирането на този факт е основната прчи- на за лекотата, с която се плодят новите суеверия в нашето отбелязанссъс знака на научно-техническата революция време.
Но тази причина не е единствената. Има поне още една — немала е отговорността и на самите учени. Това звучи парадоксално — как- така/че ните да са причина за суеверия!? Отново ще привлечем размислите на кад. Мигдал, който образно се спира и на тази немного приятна стран на съвременното научно развитие. Науката се прави от хора, които имат и своите човешки слабости... Науката крачи по тясна пътека между две бездни — повърхностността и догматизма. Повърхностните специалисти строят кон цепциите си.без да се съобразяват достатъчно с фактите, основавайки се на непроверени догадки. С това вече се създава почва за псевдонаука и за съответните суеверия. А догматиците абсолютизират представите на днеш­ния ден, отхвърляйки покрай спекулациите на околонаучни теми и рационал­ните зърна, които наистина могат да доведат (и нерядко водят) до нови науч­ни открития. Такъв подход също е псевдонаучен. И е трудно да се каже кое е по-опасно — и двете неща са характерни за псевдонауката...
Еволюция претърпя през вековете не само науката, а и отношението към човека, направил от науката свой начин на живот. Съдете сами — XIX в. роди с помощта на мъчителната фантазия на младата съпруга на Шели образа на чудовището Франкенщайн, продукт на неразбрания зъл гений на учения самотник. Тогава учените не са били особено много и обществото се е отнася­ло към тях донякъде с подозрение. Затова историята на Франкенщайн спечел­ва и съответната популярност. Нашият век промени нещата. Заедно с науч­но-техническата революция той донесе и нов стил на научна работа. Никой вече не може да постигне в науката нещо особено, ако работи сам в изолация от другите. Науката се масовизира — от призвание за единици тя се превърна в професия за мнозина. И макар че остана любим сюжет за киното и литерату­рата, действителността изпрати в забвение образа на учения самотник. Сега, когато до новото хилядолетие остават само 15 години, тълпи от специалисти делово обсаждат непревзетите крепости на природата, създавайки сред оста­налите впечатлението за обикновена, делнична и донякъде дори скучна „чиновническа“ дейност.
Промени се и критичността на обществото към науката. Честите репор­тажи от „научния фронт“ по радиото и телевизията, в многобройните вест­ници и списания действуват приспивно върху потъналия във всекидневни фижи човек. Той вече предпочита да се осланя на специалисти от всякакъв род вместо сам да си блъска главата с проблемите, породени от бурния ход на науката. Редовият човек отдавна вече не повдига без нужда глава към звезди­те — всичко, което му е необходимо да знае за тях, услужливо му се поднася в удобна и пригодена за него форма. А и да беше искал да отправи поглед наго­ре, не би видял кой знае какво. Същата тази научно-техническа революция, оплела ни здраво с невидимите нишки на своя безусловно полезен за обще­ството прогрес, отдавна вече е скрила истинския чар на небето зад завеси от нощни светлини и прах, потопили нашите градове. И ако само допреди стоти­на години е било достатъчно да излезете нощем при ясно време, за да грабне вниманието ви някоя появила се опашата звезда, сега и при най-добро желание, колкото и да се взира градският жител няма да различи бледата комета, за­слепена от нощните светлини...
Научно-техническата революция е нещо твърде сложно, за да си го представяме само като непрекъснат низ от постоянно нарастващи житейски блага и удобства. Тя има и своите обратни страни. Една от тях е фактът, че заедно с нейното движение напред ние като че ли отвикнахме да си задаваме сами въпроси за света, в който живеем. Все повече нашият интерес се концентрира в тясната сфера на делника, в проблемите на бита и професията. И твърде рядко си спомняме напоследък, че и ние сме били някога, както е казал поетът, „от рода на летящите хора“... А това е сериозна причина за носталгичната нотка,която се прокрадва при тази констатация.
Подценяваните няколко десетилетия не особено афиширани „тъмни" аспек­ти на прогреса вече поставят под пряка заплаха самото съществуване на бъде­щите поколения — на нашите деца и внуци. Вместо да остава затворен в черуп­ката на ежедневието, обикновеният гражданин ще бъде принуден отново да си задава „странични" въпроси и да се заинтересува къде го води неспир пият бяг на науката. И ще се окаже не съвсем подготвен за тази работа... От своя страна многобройните служители на култа, наречен Наука, постепенно свикват вече с мисълта, че носят голяма морална отговорност пред всички хора, за да не ни изненада в близко бъдеще прогресът с необратима било то ядрена, било екологична или оше някаква катастрофа. Нали последствията от такова печално събитие ще паднат и върху тях самите...Никой по-добре от спе­циалиста не може да разкрие сред обществеността пълното състояние на даде­на област от познанието, включително и възможните странични и може би опасни ефекти. Ако за кометите сме достатъчно сигурни, когато твърдим, че свързаните с тях злини са един мит, принадлежащ на миналото, то за редица , други области на знанието нещата не изглеждат така спокойно...
Може да ви се види странно, но именно астрономията — тази стара като света наука — в най-голяма степен би спомогнала да осъзнаем крехкото равно­весие на планетата, която обитаваме. Една немалка част от фундаментал­ните открития на съвремието дойдоха при изучаването на голямата Вселена. Не е никак изключено в най-близко бъдеще да последват и други таки­ва открития. Хората винаги с любов са се отнасяли към звездите. Може би за­щото, застанал нощем под пъстрия небосвод, всеки от нас е долавял в себе си ехото от гласа на безкрая...
Затова може би няма да се изненадате, ако узнаете колко много децата се увличат от астрономията. Едва ли ще е преувеличение твърдението, че всеки трети-четвърти ученик в една или друга форма,,преболедува" от астрономия и тя завинаги оставя следа в душата му. До голяма степен това се дължи и на епохата, в която живеем — нашето поколение беше свидетел на първите, все още плахи крачки на човечеството в крайбрежните плитчини на космическия океан.
Интересът към небесата не е от вчера. Той е връстник на човечеството и би могло да се спори дали не е възникнал преди укротяването на огъня. Преди 30— 40 хилядолятия някъде из просторите на Сибир наш прадядо е нарисувал звездното небе върху парче кост и времето е било така милостиво да не го унищожи. По пещерите на южна Франция наред с изключително експресивните животински изображения ще видите нарисувани и небесни тела... Наистина е прав Гагарин, казвайки, че човек още би живял в пещерите, ако не бе мислил освен за насъщните си нужди и за небето.
Пътят, извървян от астрономията, е дълъг. И все пак при цялата своя древност тя е млада като никога.Ако отворите един съвременен астрономи­чески курс, ще видите, че голямата част от употребените в него понятия не са съществували преди началото на нашия век, а само преди тридесетина годи­ни думите квазар и пулсар биха учудили и най-големите специалисти... Мина­ло е само малко повече от половин век, откакто сме осъзнали, че има Галакти­ка, в която Слънцето е обикновена звезда. Че тази Галактика е една прашин­ка в безкрая на Вселената. Съвсем наскоро чухме далечното ехо на взрива, родил някога нашия свят, и това ехо още резонира не само сред астрономите, но и сред физици, математици, философи...
Халеевата комета има своето скромно място и в света на астрономичните явления, и в аналите на историята на човешкия род. Тя ще прелети скоро за пореден път покрай Слънцето, близо до нашата малка синя планета.Но този път няма да успее да отнесе обратно в мрака своите грижливо пазени тайни. Доста от тях ще останат завинаги при нас и вече разгадани, ще заемат място­то си в съкровищницата на човешкото познание — там, където от векове се пазят приносите на Сенека и Тихо, на Кеплер и Нютон, на Халей и на още много други... И ние ще знаем, гледайки бледата й следа в небесата, че тя никога повече няма да бъде същата, каквато е изглеждала в очите на толкова човешки поколения. Защото заедно с тайните тя ще загуби и от старото си очарование — така става винаги, когато се повдига завесата над загадките. Но малкият космически айсберг ще запази други тайни и друго очарование. Само че те вече ще вълнуват други хора — поколението на нашите внуци, цивилиза­цията на XXI в.