Сега том щеше да е на 80, а ни напусна на 57.
За петдесет и седем години Илия Бешков извървя хилядолетното битие на България, осмисли своето време и трайно насели бъдещето. Насели го с рисунки, карикатури и мисъл, които не са подвластни на  закони за стареенето. Защото те са образи на това, което човек пренася със себе си от време във време.
Както е често при гениите, той не беше само голям художник. На „прима виста", с лекота Бешков четеше и най-сложните нотни текстове; разгадал бе тайната на българските ритми; свиреше на десетина  народни инструмента, от които дългите му пръсти изтръгваха небесни звуци; стигнал бе до непознато прозрение за превъплъщението на човека в архитектура, музика, рисунка, ваятелство на камък,  дърво и метал; общуваше свободно с всичко, създадено от мисъл и въображение. И разиграваше кукли. Кукли, направени от носна кърпа, докато разговаряме: зайчета, птици и буболечки. Около него  бяхме все възрастни хора, които той връщаше в собственото им забравено детство. Защото това бяха хора-птици, хора-зайчета, хора-буболечки. Едно мръдванс на пръст, едно скрито подръпване на  „крило" или „хобот" и тези очовечени животинчета нападаха, отбраняваха се, бягаха по една въображаема стръмнина, трепереха от страх или тържествуваха. Носна кърпа, а Бешков я одухотворяваше с  изрази на лица, с гримаси и мимики, които взривяваха домашната публика с внезапен смях и внезапно я заставяха да се умисли.
Изгледал съм стотици спектакли, но животинчетата на Бешков — тази българска митология — е най-щастливото ми съновидение с отворени очи.
Заедно с хилядите рисунки и карикатури Илия Бешков ни остави едни том проза, есета и размисли за изкуството, които се наредиха при най-извисеното мислене през далечни векове и близко време.  Георги Караславов казваше за Бешков: „Има много надарени хора, но на никой друг не е изсипвано с толкова голяма крика всичкото, което е възможно да се даде на едни човек...
Той можеше да бъде всичко, а предпочете да е само много български художник. Това го и направи световен художник."
През последните години на своя живот Бешков рисуваше с кибритена клечка, топната в чер туш. Рисуваше дечица, хитроумните приключения на Хитър Петър и животни.
Ето как сам той тълкуваше тези свои рисунки:
„Ако животът на човека наистина е един кръговрат, накрая той се връща в пречистените състояния на своето детство. Защото топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлинна ... В  детската рисунка има всичко от рисунката за възрастни, но с едно нещо в повече: тя не преразказва картината на света, а изповядва детските — най-щастливите състояния... Сега рисувам патета и разни  животинчета. Това всъщност са хора. Всеки човек прилича на някакво животно. И ако отгатнем кое е то — ние вече знаем всичко и за човека. Детските очи са неопорочени и най-безпогрешно долавят  тазн прилика — стига да са видели животните не в зоологическата градина, а в естествената им среда ... Реките, горите, равнините и планините в детските очи са най истински. Те са опоетизирани така  крехко, че след забравата им в зрели години отново се възраждат на старост — когато през отдалечение виждаме и това, което сме пропуснали да видим. Само стареещият човек чрез възроденото дете в  себе си се сродява истински с децата. Но то е по-друго нещо от вдетинените глупаци...
Светът стана толкова сериозен и честолюбив, че детската рисунка стана единствената ми възможност да се опазя от неговата грижа да ми е по-добре. И си рисувам нашенски дечица, мечета, патета, зайчета  и буболечки. Нарисуваните деца съм оставил да си живеят на воля без връзки и „връзки". Грозно е децата да станат стареещи политикани с детски лица!... Затова реших: небето да си е наше, дечицата —  нашенски; пък рекох да им върна техните най-добри приятели: смеха, нашите поляни и животни из тях, нашия въздух. Защото въздухът е един за всички, но ако един народ го загуби — той го губи само  като свой въздух..."
Въздухът на Илия Бешков е толкова обилен и сладък! Той е за любопитните и неравнодушннте, които всъщност са щастливите на този свят.
Илия Бешков е роден на 24 юли 1901 година с село Долни Дъбник, залутано в диплите на Мизия. Между другото, той остави и една незавършена автобиография, която е връщането на един мъдрец в  неговото детство — полуиронично и малко тъжно завръщане.
В дома на дядо си той е петото дете на своя баща, последното раждане в този дом. Огромен двор, населен с всички възрасти, всякакъв добитък, храни, коля и селскостопански машини. Както сам пише,  той не е бил очакван от никого, нито е станал надежда някому сред това сборище от интелигенти, неграмотни, мистици и фанатични безбожници, добри лели, зли снахи, пиячи, пуритани, музиканти и  църковни псалмопевци. Бешков отрано получава белезитe на този крайдунавски дом. IIред детските му очи се разстилат безкрайни ниви, вятърът разнася и пилее цветя, птичи и всякакви гласове. Той  расте между конете, из краката на добитъка; затъва из буйните нивя и често го намират заспал — напълзян от буболечки и накълваи от птици...
После седи остриган в тесните чинове на Плевенската гимназия — със зелена сукнена яка на куртката, със затаен присмех в очите и остроумие на езика. През ваканциите се връща в Долни Дъбник с  флейта между учебниците, която тревожи мизийските нощи. Бащиният му дом се е загубил в сенките на надвесени стрехи; в прозорците му проблясва самодивска луна. Цъцрежът на селската река —  Барата — потулена в ракитак и свирчовина, чезне в извивките на флейтата. И мракът се превръща в нещо друго — пак мрак, но жив...