ПРЕДГОВОР

ВЕЛИЧИЕТО НА ПУСТИНЯТА
Що е това Пустиня? Странно място, особен път, изпитание и дом за Избраните.
Пустинята е море от пясък и Безпределност.
Тук главната птица е Вятърът.
Има хора и духове, които имат особена връзка с Тайната Душа на Пустинята.
Само призовани могат да узнаят Тайнството на Пустинята – за тях Пустинята е рай.
За да обикнеш Пустинята, тя трябва да те е поискала.
Пустинята е място на Потайното Единение с Всевишния.
Пустинята е място, в което можеш да видиш колко си дълбок, колко си Дух.
Пустинята е мястото за среща с Непознатото. Що е Непознатото? Това е Бог.
Що е Пустинята? Това е метод за придобиване на себе си.
Тук, в Пустинята докосването до вода е докосване до злато и диаманти.
В това странно място, в това величествено място, в тази велика самота – сам с Бога, това е грандиозно.
Дух в Пустинята и Древен Дух в Безкрая.
За да разбереш Пустинята, трябва да си изтъкан от безкрайно уважение към нея.
Тук, в Пустинята живеят много заключени духове и те звучат странно, стенещо, особено, което е част от тяхното минало.
Туарегите са загадъчен, прикрит, пустинен народ – народът на забулеността, синове на вятъра.
Туарегите казват: За Духа нищо не е страшно.
Туарегите казват: Това, което ни се случва, Бог ни го е пожелал.
Те казват: Животът ни в Пустинята е много тежък, но имаме утехата, че сме свободни.
Според Туарегите: в Пустинята, за да устоиш, трябва да си камък.
Потайно е умението да се уединиш навътре и да се преобразиш в камък.
Пустинята е Първична като Нищото.
В Пустинята не палиш свещи, а вярваш тотално, безусловно.
Велико Умение е, когато те нападне могъща пустинна буря, да се скриеш в сърцето си.
В Пустинята няма религия – а само Дух.
В света Бог ни учи на определеното. В Пустинята Бог ни учи на Неопределеното.
Отиваме в Пустинята, за да сътворим Бог в себе си.
Ако водата в Пустинята обича човека, тя му дава очи да я открие.
В Пустинята няма свят – а само възприятия.
Всички истински хора са родени от Пустинята, от Тайната на Нищото.
В Пустинята водата живее като еликсир – Светла Същност.
В Пустинята няма живот, за да можеш ти да възникнеш като живот – да се зародиш от себе си.
Пустинята е време без време.
Всеки Мъдрец в Пустинята си има изградена Тишина.
Ако Бог е в тебе, Пустинята ще ти слугува. В Пустинята водата има вкуса на Бога.
Ако Пустинята те е избрала, тя ще ти стане дом.
Пустинята е Учение без писания. Пустинята е Мистична книга.
Пустинята е тялото на Нищото. Пустинята не е земя, Пустинята е Свобода.
Само Мъдрецът има какво да даде на Пустинята – той дарява Сърце.
В Пустинята първо е жаждата за Бога, а после е жаждата за вода.
Който съумее да махне булото на Пустинята, ще види Бога.
В Пустинята срещнеш ли точния човек, това е лечение.
Човек за човека е болест, но точният човек е лекарството.
В Пустинята ти си опората в себе си, в свое- то Нищо.
Не можеш да завладееш Пустинята, тя те завладява.
Ако в Пустинята си овладял себе си, намерил си своя Дух.
В Пустинята има само едно годишно време – времето на Духа.
Пустинята е Дар да видиш себе си вътрешно.
В Пустинята Духът е Пътят, а ти си само краката.
В Пустинята има нещо неродено, за да родим себе си.
В Пустинята ти си повече несъществуващ, а това е Свободата.
В Пустинята най-важното, което споделяме е Бог – Несподелимото.
Светът е място за разсъждения. Пустинята е място за Дълбини.
Пустинята преподава Неуловимото. В Пустинята не тече време – а Дух.
Ако не обичаш Пустинята, тя ще те заблуди.
Морето е знание за живота. Пустинята е знание отвъд живота.
Пустинята иска твоята Несътворена Любов.
Истинските пустинни хора – това е Народът на Нищото.
В Пустинята трябва да станеш извор в себе си.
В Пустинята можеш да избягаш от хората, но не от себе си.
В Пустинята оазисът е нашето Сърце.

Елеазар Хараш и Ибрахим ал-Кони

НАЧАЛО

Аллах е велик. Хвала Нему!

Преди много години, когато бях млад и нозете издържаха да ме носят с дни из пясъците и каменистите места, без да усетя умора, се случи така че пристигнаха едни хора и ми донесоха вестта, че по-малкият ми брат се е разболял. И макар че три дни път деляха моята хайма (палатка) от неговата, любовта ми към него надви леността, и аз потеглих натам без страх, защото, както казах, бях млад и силен и нищо не плашеше духа ми.
Беше паднал здрачът на втория ден, когато се натъкнах на местност с много високи дюни, намираща се на половин ден път пешком от гроба на Сантон Омар Ибрахим. Изкачих се на една от тях и напрегнах очи да открия някое обитаемо място, където да подиря гостоприемство. Ала такова не се виждаше и аз реших да спра и да прекарам там нощта, намерил заслон от вятъра.
Много високо би трябвало да се е била качила луната, ако за мое нещастие Аллах не бе пожелал в онази нощ тя да не изгрее, когато ме събуди нечовешки вик, който ме остави без дъх и ме накара да се свия, обзет от панически страх.
Стоях без да шавна, когато отново се разнесе същото ужасяващо ридание, последвано от тъй многобройни вопли и стенания, та си помислих, че навярно някоя страдаща в ада душа успяваше да достигне земята с воя си.
После изведнъж дочух ровене в пясъка. След малко шумоленето спря, за да се появи по-нататък. Така ту тук, ту там го различих на пет-шест различни места. Междувременно разтърсващите стенания не спираха, а мен страхът ме държеше свит на кълбо и треперещ като лист.
Не свършваха дотук терзания ми, защото неочаквано долових запъхтяно дишане, някой хвърли шепи пясък в лицето ми и, нека предците ми простят, но ще призная, че изпитах неописуем страх, скочих на крака и хукнах да бягам, сякаш самият Сайтан, битият с камъни демон, ме гонеше. И краката ми не спряха, докато слънцето не ме заслепи, а зад мен не остана и помен от големите дюни.
И тъй, пристигнах в дома на брат ми и Аллах пожела да го сваря в много добро състояние, дотолкова, че дори успя да изслуша историята за моята страховита нощ. И докато му я разправях, край милващите пламъци на огъня, както ви я разправям сега на вас, един от тамошните хора ми обясни какво ме е сполетяло и ми разказа онова, което неговият баща му беше разказал.
И той рече така:

(следва)

.......................................................