ПОРЪЧКА
(празна)

Категории

В тъмница - Спомени от 1876 година - Подвързана допълнително с твърда корица и релефни букви

10,00 лв

8,00 лв

(ЦЕНА НА КНИГИ НАМАЛЕНИ С 20 %)

Не е в наличност

Автор: Константин Величков
Година: 1977
Формат: среден
Корица: твърда
Страници: 150

Отстъпка - 20%

Повече детайли



www.knigi-bg.com

ВА 09-25

 

Книгата е в отлично състояние, подвързана допълнително с твърда корица и релефни букви, за колекционери и ценители.

 

Константин Величков е писател, чиято дейност не се ограничава само в рамките на литературно-художественото творчество. Неговите духовни  интереси са далече по-широки и се проявяват в различни области на културата и обществения живот. Той отделя сили и време за успешна  работа в изкуството, театъра, журналистиката, преводаческото дело и др. Още като ученик в Цариградския султански лицей излизат в отделни  книги негови преводи от Юго и Пушкин и пиесата му „Невенка и Светослав". Учител и революционер преди Освобождението, той е един от  строителите на българската държава в първите две-три десетилетия от създаването й. Като депутат в Областното събрание и директор на  просвещението в Източна Румелия, Величков дейно работи предимно в областта на народното образование и културата. Тук той за пръв път  проявява блестящата си дарба на оратор и се нарежда между най-изтъкнатите майстори на българското политическо красноречие. „Един от  най-добрите оратори в Областното събрание, Величков обайваше винаги с възторжената си и пламенна реч, която се лееше из устата му плавна,  убеждена, чарующа - пише Иван Вазаов. - Когато поискваше думата, в камарата се възцаряваше тишина и гласът му ехтеше, пленяваше  слушателите и почти винаги, ги присъединяваше към неговото мнение." Но смелите му идеи, демократичните му възгледи, патетичната му  защита на народните правдини и свободи нe са допадали .на мнозина депутати, настроени консервативно, потомци на старите чорбаджийски  родове, представители на новозараждащата се българска буржоазия. Величков започва непримирима борба против княз Батенберг, който през  1881 година суспендира Търновската конституция. По този повод в едно свое писмо той заявява недвусмислено: „Колко право съм имал, когато  казвах, че България би била най-честита, ако би могла и ако би било в ръцете й да си даде още в началото републиканско управление."  Същевременно в Пловдив той се утвърждава като даровит млад писател и журналист - публикува повести и пиеси, литературно-критически и  политически статии, превежда творби на руски и френски автори, редактира в. „Народний глас", сътрудничи в сп. „Наука", издава заедно с Иван  Вазов сп. „Зора" и известната „Българска христоматия" в два тома, която всъщност е първата българска литературна антология, поставила  началото на такъв род издания у нас. Пламенен русофил и славянофоб, Константин Величков прекарва в емиграция през целия период на деспотичното управление на Стефан  Стамболов - отначало в Италия, после в Солун и Цариград. След завръщането си в България през средата на 1894 година той е избран за депутат  в Народното събрание и в продължение на четири години последователно е министър на обществените сгради и съобщенията, на народната  просвета и накрая на земеделието в кабинета на Константин Стоилов. Като министър на просветата Величков осъществява редица значителни  нзчинання, които допринасят за развитието на народното образование, изкуството и културата, създава Рисувалното училище - днешния  Институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович", организира Висш учебен съвет, основава сп. „Училищен преглед", прокарва закона за  задължителния депозит на всяко печатно издание в Народната библиотека, полага грижи за повсеместното създаване на ученически библиотеки  и читални, подкрепя пренебрегваното до тогава театрално дело с щедри субсидии, отпуска стипендии на такива талантливи начинаещи артисти  като Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Гено Киров, Вера Игиатиева и др. „Ако не беше Величков - казва Кръстю Сарафов, - едва ли някога би  се говорило за мен. На него аз дължа много. За жалост, участта на такива идеалисти у нас е много печална... Колко хубаво би било, ако в  България имахме повече величковци, които с идеализъм, достигаш до себеотрицание, биха служили на своя народ до последния си час." Но като  министър на просветата той прави и грешки, допуска увлечения, конто заслужено предизвикват недовологвото и протестите на народното  учителство.
Възпитан в духа на възрожденските идеали, участник в Априлското въстание, минал през османските зандани, хуманист, народолюбец в  най-благородния смисъл на тази дума, Константин Величков влиза в конфликт с „героите" от епохата на първоначалното натрупване на  капитала у нас, с политическите кариеристи, с разните предприемачи и спекуланти, загрижени само за собственото си преуспяване. Той напуска демонстративно кабинета на Константин Стоилов, като открито изразява недоволството си от користолюбието и гешефтарството на депутати и министри, от недостатъчната интензивност на политическите връзки с Русия, от погазването на редица конституционни принципи, от бруталността и властолюбието на княз Фердинанд. В историята на буржоазното управление у нас едва ли има друг случай, освен случая с Величков, когато един държавник, бил четири години министър, на другия ден след като си е дал оставката да няма пари за най-насъщни нужди, дори за прехраната на семейството си.
Колкото и да е напрегната дейността му като общественик и държавник, Константин Величков не обръща гръб на творческите си пориви, не  изостави работата си на литературното поприще. В един кратък период той издава най-хубавите сн произведения - "Писма от Рим" (1895), „В  тъмница" (1899), „Цариградски сонети" (1899), - които преминават щастливо през „цензурата" на времето и запазват непомръкнало и до днес  общото признание на талантливи художествени творения. Неговото списание „Летописи" (1899-1903) също се смята за едно от значителните  явления в историята на българския периодичен печат. Преводът на „Ад" от Данте, пуснат в луксозно илюстровано издание (1906), увенчава  богатото му и разностранно наследство на поет-преводач.
До края на живота си обаче Константин Величков не се примирява с опъчините на тогавашната политическа действителност. Не веднаж, по  различни поводи, той остро изразява недоволството и гнева си от корупцията и политическата демагогия на управниците и от бедственото  положение на народа. Отвратен от нашия обществен живот, той се отправя в доброволна емиграция и на лечение във Франция, където, токущо  пристигнал, умира на 3 ноември 1907 година, на 52-годишна възраст. Един месец преди смъртта си болният писател обнародва прочувствена  статия във в. „Ден". Гледан враждебно от дворцовата върхушка, хулен от правителствените среди, той се прощава със своята родна страна, която  няма вече да види, с горчивите думи: „Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено кога си се родил в нея и си носил  вериги за нея. България обаче навсякъде ще нося в сърцето си и ней ще бъдат всички мои мисли и чувства."

ЦЕНИ НА ДОСТАВКА

Еконт Офис - 4,00 лева
Еконт Адрес - 6,00 лева

БЕЗПЛАТНА ДОСТАВКА
за поръчки над 50 лева


® 2011 Atar