Една есен в Америка. Може би ще ме запита мла­дият читател — е коя Америка? В тази, от която се завърнахте само преди десетина дни? Разбира се, не. Това е петото издание на една книга с документална проза, която запазва на страниците си съдби, сблъ­съци, събития — образа на една страна в определено време — шестдесетте години на нашия век. Точно тук е голямото предимство на книгата пред самия автор. Дори той, авторът, лекомислено да пожелае да корегира времето, да прибави, да речем, към тогавашния портрет на Ню Йорк още един силует от днешни ше­метни небостъргачи, да сложи днешния печат на Харлем, да даде днешното предимство на Чикаго с най-ви­сокия небостъргач в света, да прибави бесния ритъм, който са натрупали годините — книгата, да самата книга ще окаже непреодолима съпротива. Тя, със своя характер, не би позволила подобни кръпки. Това е Америка по време на убийството на Джон Кенеди, Америка на Елвис Пресли и най-ярките звезди на Ню- Орлеанс, Америка, която можеше да бъде до сълзи развълнувана от „Полегнала е Тодора", Америка, ко­ято все още пазеше малката Чикагска уличка Адамстрийт, където видях последните родолюбци от едновековна българска колония. Америка с оная вълшебна кръчма „Лодж", запазила гласа на Алеко, Америка с оная магическа за мен есен, когато ми се струваше, че съм там в Чикаго, именно „в оня миг, когато още не е късно, когато все още мога да съхраня, да задър­жа, да изтръгна от забвението онова, което би тряб­вало да живее, да топли, да бъде много скъпо за все­ки българин." Тогава още не беше късно. Повечето от старите родолюбци, герои на тази книга, бяха живи. Днес вече е късно. Затова книгата е по-силна от автора. Тя пази, тя може това, което аз, авторът, колкото и да желая, вече не мога. Колкото и да пътувам днес из Щатите, не бих могла да докосна, да изстрадам, да пресътворя всичко онова, което е живо на тези страници.

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА