ВА 16-33

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ,
Една от страните със сравнително силно развито земеделие е Франция. Територията на страната обхваща 551 000 км2, 316 000 км2 от които са обработваеми. Повече от 27% от активното население се занимава със земеделие, като по-голямата част от селското население попада в кате­горията на дребното селячество; едрите стопанства със земя над 50 ха при­тежават около 29% от обработваемата площ. Селското стопанство на страната се характеризира със своята многоотраслова структура. Силно развити са освен полевъдството и животновъдството още лозарството, овощарството и зеленчукопроизводството. В полевъдството са застъпени зърнените — пшеница, овес, ечемик и царевица — и фуражните култури —- захарно цвекло, картофи и др.
По-голямата част от територията на Франция лежи в зоната на уме­рения климат, като само ивицата земя покрай Атлантическия океан се отличава с топъл, мек и влажен въздух. Климатът на разположените на изток от нея области има повече континентален характер, а на юг — среди­земноморски субтропичен, който се характеризира с горещо, сухо лято и топла, влажна зима. Средногодишните температури в равнинните области се движат от 1 до 7°С на югозапад, до 0°, респ. 2°С на североизток. Най-високи са температурите през юли (средно 16 до 18°С на север и 23 до 24°С на юг) и стигат в някои от южните райони до 40°С. Валежите, общо взето, не са малко, но са разпределени неравномерно по място и време. Най-много валежи има, като изключим високопланин­ските части (главно Алпите), в северозападната част на страната, попадаща под влиянието на Атлантика, и най-малко — в югоизточните райони на средиземноморското крайбрежие — 500 до 600 мм, голямата част от които падат през зимата. Валежите през вегетационния период не са достатъчни за отглеждането на много главно индустриални и фуражни култури и за осигуряване на високи и устойчиви добиви въобще. Това, както и високите температури, обуславящи интензивни изпарения през вегетационния период, водещи към голямо водопотребление, налагат допълване на естествените валежи, което се осъществява чрез изкуствено напояване. Първите големи напоителни канали са били построени през XIII—XVI век в областта на Пиренеите по всяка вероятност под влиянието на Испания, където благо­дарение на маврите хидромелиоративното строителство е обхващало значителни площи и напояването е било на високо ниво. По-късно от райо­ните около Пиренеите напояването е минало в цяла Южна Франция, като е бил използуван нашироко и опитът на италианците. Според последните данни в настоящия момент напояването във Франция обхваща над 3 000 000 ха, което прави около 10% от обработваемата площ. Главният източник на вода за напояване са повърхностните води — реките, които водят началото си от Алпите и Пиренеите, подхранвани от дъждовни и снежни води. По-значителни от тях са Лоара (1010 км), Рона (812 км) и Гарона (650 км) с многобройните им десни и леви притоци. Оттокът им, макар и по-постоянен от този на нашите реки, по­казва значителни колебания, които се изразяват в два минимума — зи­мен и летен (който е по-чувствителен) — и два максимума — пролетен при топенето на снеговете в планинските райони и есенен, дължащ се на проливни дъждове. Голямата нужда от вода, от една страна, и непостоян­ният.воден отточен режим на реките, от друга, са наложили изграждането на множество малки и големи водохранилища, които имат комплексно значение и се използуват освен за напояване и за енергетични източници, за промишлено водоснабдяване и други водностопански цели. В последно време са реализирани големи мероприятия от този род, като Д о л н а Рона — Лангедок и др., в които са намерили приложение всички познати аспекти на напоителната техника. Въпреки това наред с големите постижения на мелиоративната наука и практика налице са редица слабости главно в практиката, дължащи се в повечето случаи на непознаването на проблемите на напояването, които не са само хидравлически и технически, а и агрономически, икономически, социални и до голяма степен психоло­гически.
Със своя труд "Напояване" авторите — Морис Поаре и Шарл Олие — са си поставили задачата да отразят по един синтетичен начин развитието, състоянието и перспективите на напояването във всички негови аспекти — технически, агрономически, икономически и демографски, — помагат с това за изясняването на редица проблеми и отстраняването на допуснатите слабости.
Трудът се състои от увод и четири части. В увода се разглеждат на­кратко значението на напояването и неговата роля за повишаване благо­състоянието на човечеството. В първата част — Напоителни мрежи — се разглеждат източниците на вода и тяхното използуване; елементите на напоителните мрежи и хидротехническите съоръжения по тях; регулирането на повърхностния отток с помощта на големи и малки водохранилища и тяхното значение за водното стопанство; описани са накратко и някои на съвременно техническо ниво проекти, като каналите Пиерлат и Карпантра и системата в района Долна Рона —- Лангедок. Във втората част — Теория на напояването — авторите разглеждат необходимостта и ползата от напояването; взаимоотношенията между почва и вода; основните прин­ципи на напояването; различните методи за разпределение на водата —• техните предимства и недостатъци, както и регулирането на водните коли­чества при подаване на вода от канали от по-горен порядък на канали от по-долен порядък. Предмет на третата част—Техника на поливането — са раз­личните начини на поливане: чрез стичане, чрез заливане, чрез дъждуване и подпочвено напояване. В четвъртата глава—Икономика на напояването—се разглеждат под ъгъла на различни концепции икономическо-финансовите въ­проси във връзка с най-рационалното използуване на водата и земята. Както се вижда, в труда са засегнати и разгледани най-важните и от съществено значение за развитието на напояването проблеми. Особено интересни обаче са разделите, отнасящи се до теорията на напояването, техниката на поливането и частта Икономика на напояването.
В раздела Теория на напояването са разгледани много задълбочено взаимоотношенията вода — почва — растение, сумарното водопотребление (евапотранспирация) и методите за определянето му в светлината на най-новите постижения на агромелиоративната наука и практика (за съжаление само на Запада). Тези въпроси са актуални и у нас, ето защо запознаването на нашите специалисти с изложените в труда теоретични въпроси и от практически характер въпроси ще допринесе много за по- пълното им изясняване. Същото е и по отношение на частта Техника на поливането. В нея авторите излагат — след кратък исторически преглед — най-новите, отговарящи на съвременния технически прогрес начини и съоръжения за разпределение на водата и подаването й върху напояваната площ при оптимална производителност на поливаческия труд и качествено поливане, свързани с най-рационално използуване на наличните водни ресурси. За цялостното изясняване на .многото и сложни проблеми на на­появането и напоителните системи и съоръжения допринася значително последната част — Икономика на напояването, —»в която се разглеждат по един оригинален начин въпросите на икономико-финансовото проучване. В нея се разглеждат концепциите, които могат да доведат до изграждането на една или друга напоителна система. Особено интересен е разделът за финансирането на даден обект, обхващащ главните принципи във връзка с финансовото проучване на напояването; схеми за финансово проучване; организация на проучването, проектирането, строителството и експлоата­цията на напоителните системи. Значително място е отделено на проуч­ванията по отношение на рентабилността на дадено мероприятие за сметка на най-често използуваното, но не обосновано твърдение „резултатите ще бъдат превъзходни“.
Предлаганият труд е предназначен освен за специалистите-агрономи, инженери и техници и за селските стопани и ръководители на организации, които се занимават с проучване, проектиране и строителство на напоителни системи и с осъществяване на напояването. Той може да служи и като пома­гало в някои специални учебни заведения. Проблемите, които не са само агрономически и технически, са разглеждани на фона на съвременния техни­чески прогрес и социаликономическите условия на капиталистическите страни и по-специално на Франция, които са съществено различни от усло­вията в социалистическите страни. Въпреки това той ще е от голяма полза и за специалистите у нас, тъй като представлява един прозорец към Запада, през който те ще могат благодарение на методичното, компетентно и ясно изложение на авторите да надникнат и се запознаят по-отблизо с разви­тието и състоянието на хидромелиоративната наука и използуването на техническия прогрес в една страна със силно развито хидромелиоративно строителство, каквато е Франция; да вземат онова, което е ценно, и да го използуват с оглед на нашите условия.