ВА 066-7

Съществува негласно условие за всеки, който се наема да представи за първи път някоя художествена книга. Сякаш е длъжен да увещае читателя, че ако не на бърза ръка, то поне с неголямо усилие би загребал духовните богатства на творбата. Това обаче никак не подхожда за романа „Смъртта на Вергилий" от Херман Брох. Не само защото ще се почувства подведен читателят. Преди всичко, защото ще се изневери на автора. Между модерните писатели най-малко Херман Брох е скланял да направи нещо, за да облекчи вероятните възприематели на художествената си проза. Документирана е пословичната му неотстъпчивост пред издателите. Въпреки че те не са проявявали особен интерес приживе към него. Никак не ще е лесно да се посочи друг писател, който до такава степен да е обзет от вярата в абсолютната неприкосновеност на своя художествен слог. На собствения си стил Брох посвещава множество изказвания и две автоизследвания. Изтъква достойнствата му, без ни най-малко да се смущава от мисълта, че някой би взел прямотата му за нескромност. Случайното подмятане на Стефан Цвайг, че го смята „непреводим", го амбицира да напише цяла статия в защита на англоезичното издание на „Смъртта на Вергилий" И похвалата за преданата му Джийн Стар Унтермайер е навярно единственото признание, с което Брох някога е подобявал човек, проникнал в съкровения му творчески свят. А издателите са го гневели най-вече с препоръките си да бъде мъничко по-достъпен. И това е било, изглежда, източник на трудно поносимо напрежение. Иначе няма как да си обясним обстоятелството, че Томас Ман, който е бил възхитен от ръкописа на „Лунатиците", все пак отклонява молбата на автора да посредничи за публикуването на романа. По ще ни е леко да простим на един писател кокетството, към което той спорадично прибягва, за да се пребори със спотаената си боязън от предстоящите читатели. Просто се престорва, че съвсем нехае за вкусовете им. Ала случаят с Херман Брох е съществено различен. За него неподатливостта спрямо предварителните очаквания на читателя е въпрос на художническо верую. Той бе между първите, които още в началото ма века поведоха крак в теоретическата офанзива срещу „кича". Ала не бива да го държим отговорен за по-сетнешните увлечения в тази насока. Всяко настъпление е предразположено да се превърне в нашествие. Херман Брох разпростира понятието „кич" върху явления, които и най-придирчивите критици днес не биха подвели под този знаменател. В доклада си „Образът на света в романа" (1933) той започва от Зола, спира се на Ремарк, прехвърля се на Хемингуей, като не се поколебава да засегне и своя най-сериозен тогавашен съперник в австрийската литература Роберт Музил. И никой от тях не е пощаден от подозрението, че проявява склонност към онова, което Брох нарича литературен кич.