ПОРЪЧКА
(празна)

Категории

Марк Твен: Избрани творби том 1 и 2 - Приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин, Принцът и Просякът, Автобиография, Разкази

20,00 лв

16,00 лв

(ЦЕНА НА КНИГИ НАМАЛЕНИ С 20 %)

Не е в наличност

Автор: Марк Твен
Година: 1989/4990
Формат: голям
Корица: твърда
Страници: 712/640

Отстъпка - 20%

Повече детайли



www.knigi-bg.com

ЗА АВТОРА И КНИГАТА

„Лицата в един разказ трябва да бъдат живи, освен труповете."

Из „Литературните престъпления на Фенимор Купър" от Марк Твен

А неговите лица са толкова живи, че някои от тях са станали нарицателни — живи и познати из цял свят. Пък кой знае, ако му е било хрумнало да описва подробно трупове, не е чудно даровитото му перо да е могло да вдъхне живот и на тях. По лицата му са живи не единствено като литературни образи — за един талантлив писател, който и да бил той, това не е трудно. У Марк Твен обаче има и нещо друго. Героите му са не само живи. Защото този Том Сойер, който измисля какви ли не хитрости, за да не отнесе заслужения бой; този Том, който нощем върти на връв умряла котка; този Том, който рицарски поема вината и наказанието, за да не пострада любимата му Беки. .. този Том се крие у всички нас. Има ли момче, което не е мечтало да избяга от училище, за да отиде да се къпе в реката? Или да набие омразното конте, което се перчи и надува. Ами сладостно-мъчителните трепети на първата юношеска любов — не сме ли ги изпитвали и ние? И може ли някой да каже, че те са само въображение, наивно подражание на чувствата на възрастните. Но дори и тогава, когато не сме имали смелост да действуваме като Том, ние мислено сме се отъждествявали с него, завиждали сме му. А когато наистина сме дръзвали да му подражаваме, гордостта ни е била безкрайна...

Тези две класически творби, без които детинството ни би било победно — „Приключенията на Том Сойер" и „Приключенията на Хъкълбери Фин" — сме чели и препрочитали като малки и всеки път сме откривали по нещо ново, а някои редове са се запечатали в съзнанието ни дума по дума. Четем ги и като възрастни, от носталгия по часовете на жадно любопитство, когато сме се вълнували и живели с приключенията на двете момчета, или може би от носталгия по нашето собствено детство, когато самите ние сме били своеобразни Томовци, когато бараката за въглища е била разбойническо свърталище, а дрехата на закачалката в тъмното антре — призрак.

Затова съвсем естествено прозвучават думите на автора в предговора към първата творба: „Макар че моята книга е предназначена да забавлява децата, надявам се, че тя няма да бъде отмината и от възрастните, защото между другото съм искал да ги накарам да си припомнят какви са били самите те преди години..." Тази чудна магия, да си спомняме какви сме били, придава ново измерение на живота ни^ прави го по-дълъг, защото веднаж той преминава в реалната си последователност и втори път в спомените ни по-интересен, по-привлекателен, по-пълен.  И колко жалко, че сега бараката е само барака, а дрехата само дреха. Изгубили сме тъй ценния дар, детското си въображение. Но Марк Твен отново ни го съживява, поне докато четем за Том и Хък. С наблюдателността и реализма на даровит писател, с топлотата и усета на чувствителен човек, той разкрива простичко и затова убедително съкровената същност на детската природа, която по-нататък може да се изкълчи и положително ще изгуби не малко от чистия си блясък. Но сега той все още изпуска лъчите си, дори когато двете момчета вършат пакости, дори когато нарушават строги запрещения. Това е едно от чудесата на детството. И само един голям творец може да го открие и опише.

Творчеството обаче е такова нещо, че всяка епоха сама избира кога да роди големите си писатели. Ако са наистина големи, те прекрачват границите й и я надминават, но все пак се раждат в съдбовно определен момент. Това е навярно законът за художествената необходимост. Той се отнася и до Марк Твен, който си е рожба на съвсем подходящо за дарбата му време, също както и времето му е подходящо за неговото дарование. За него важи особено последното. Та малко ли са недостатъците, които той трябва да заклейми? Еснафщината, грандоманията на бързо издигнали се мошеници, подкупничеството, лицемерието, алчността, фалшивото милосърдие — все пороци на един народ, който в онази епоха е нещо малко повече от сбирщина пришълци от кои ли не чужди земи. Нима тези язви не чакат своя изобличител, не привличат своя литературен карикатурист? Отначало той само добродушно ги осмива, после ги бодва със сатирата си, а сетне ги залива със сарказъма си. Три етапа, три разновидности на един и същ процес; три замаха с едно и също оръжие, което с всеки удар става по-остро. Защото го точи гражданската съвест на един обществен съдник, нравствената съвест на един изобличител.

Така „тези Съединени щати", както ги нарича несравнимият Уолт Уитман, виждат истинския си образ, отразен в едно безпощадно огледало. И ако, да речем, „Знаменитата скачаща жаба", „Журналистика в Тенеси" или „Моят часовник" са класически примери на Марк Твеновия весел, безобиден хумор от началния стадий на писателската му кариера, изграден върху традицията на народния, то настъпилата по-късно острота на социалната сатира, например в „Приятелят на Голдсмит отново в чужбина", разголва политиката на расова дискриминация и с убийствен сарказъм и негодувание развенчава легендата за „обетованата земя". Прогласеното от правителството освобождаване на негрите твърде често се превръща в жестока комедия. Алчни гешефтари и ловки хитреци използуват приключването на войната между Севера и Юга за собствени користни цели. Така наречената американска демокрация си остава фикция. И не е чудно, че Марк Твен, който дълго я смятал за действителност и й възлагал големи надежди, хранейки празни илюзии за някакви нейни съвършенства, накрая горчиво се разочарова. Друг избор той няма. Затова ще опише как най-добронамереният кандидат за губернатор търпи хули и обиди, понася клевети и гнусни шантажи; как най-честният и почтен град Хадлибърг бързо-бързо се оставя да го покварят, защото се оказва, че всичките му тъй нравствени и богобоязливи жители, възпитани в добродетелите на „американския демократизъм", са всъщност алчни мошеници и лъжци. Добрякът Марк Твен, който описва патриархалния бит в долината на Мисисипи, става яростен публицист, насочил остри стрели срещу едно порочно общество. Но това не е художествено раздвояване, не показва две противоречиви страни на един и същ творчески колос. Ненавист към колопиализма, към расизма, към всякакъв вид робство, омраза към всички прояви на жестокост — тези мотиви, под една или друга форма, са вложени в цялото му творчество. Темпераментът му е такъв, че общественият критик сякаш магически превръща едни уж развлекателни историйки в жестоки присъди.

Но епохата, родила неизбежно Самюъл Лангхорн Клсмънс — сигурно само литераторите помият истинското му име — създава, пак тъй неизбежно, и други характерни представители на времето около войната между Северните и Южните щати. Създава творци като онова чудно американско явление, поета Уолт Уитман. Едва ли могат да се срещнат двама автори — като Уитман и Твен — така различаващи се по прав, по творческа природа, по светоусещане, по отношение към собствената си личност. И все пак, въпреки художествените противоположности, има едно основно нещо, което ги обединява, едно и също разочарование, една и съща ненавист. Уитман разбира, и то с по-голяма философска вглъбеност, че любимата му американска демокрация, която някога е боготворил, защото е гледал на света от необятността на звездните пространства, е далеч от мечтания идеал.

Онова обаче, което особено тясно сродява създателя на „Том Сойер" с повечето негови съвременници-белетристи, е местният колорит. Той е главният елемент в многобройни разкази, влязъл там да разкрие разнообразието в природната и човешка среда на сложния и многолик комплекс, който чужденците наричат с еднозначното наименование „Америка". Докато Брет Харт разказва живо и често пъти трогателно за ранната миньорска епоха на Калифорния, Нова Англия е графично изобразена в произведенията на Мери Уилкинз Фриман, а креолските разкази на Джордж Уошингтън Гейбъл винаги ще напомнят, че не всички жители на Щатите имат еднакъв цвят на кожата, а затова и не еднаква съдба. Но местният колорит, оцветил творбите на Марк Твен, има едно измерение в повече. В много случаи той е не само фон, не живописен декор, а същинско действуващо лице. Усеща се една ли не физически. Местата, където се развива действието, природните и човешки картини, сякаш снимки, извадени само в по един екземпляр, съставляват пъстър микросвят, с лично негови си идиосинкразии и пристрастия. След като многократно сме проследявали съдбата на Том и Хък, можем ли да кажем, че и самите ние не сме били в Сент Питързбърг (истинското му име е Ханибал), че не сме се срещали с неговите жители, най-обикновени хора, пък всъщност посвоему колоритни, защото сигурно в това градче е липсвал общият калъп, по който са изфабрикувани толкова много от днешните американци: еднакви къщи, еднакви мисли, еднакви усмивки, само марките на автомобилите им различни. Но този Ханибал чак толкова пъстър ли е бил наистина, или въображението на Марк Твен е цапнало тук-там по някое по-ярко петно? И така да е, нали ни е нарисувал като живо едно кътче от едновремешна Америка, уж банално, а разнолико; уж сиво, а интересно... Та странни ли поверия няма там, та чудновати суеверия ли не изпълват с уплаха душичките на децата, та жесток индианец ли не броди в пещерата с прилепите. Живот безметежен, но понякога наситен с драматизъм: нима често се случва три момчета да присъствуват на собственото си погребение в черквата? Или да наблюдават как нощем някой изравя от гроба труп, а друг убива човек? Може да е страшно, по пък този малък свят е далеч от шумотевицата на големия град, далеч от жестоката комерческа надпревара, от острите съперничества за печалби и власт. Всичко в Ханибал е обвито в тишина и спокойствие, просмукало полусънното живуркане на провинциалните пуритани. Това е една идилична Америка, анахронизъм от далечното минало, която няма нищо общо със стачките, кланиците и гангстерите на Чикаго. Няма нищо общо с лукса и мизерията на Ню Йорк, с бързото замогване и още по-бързото фалиране на хора, които мерят живота си не в години, а в долари. Животът в Ханибал върви по отъпкания си глух път, потънал в дрямката на едно безбурно съществуване. Впрочем той сякаш не върви, а тече плавно и лениво, с дребните си радости и може би не толкова дребни мъки. Но радости или мъки, те са огрени и стоплени от чудния Марк Твенов хумор (не е достатъчно да се спомене за него само веднъж). От къде ли не идва този хумор — от описания, от ситуации, от образи, от говор, от противопоставяния, сравнения, преувеличения. Хумор, който ръси обилно частния живот, облива като порой обществения, не щади нито настоящето, нито миналото, извира от самата същина на писателя, защото за него той не е обикновен литературен похват, а философия за живота. Само че не философия, която да успокоява, а да подиграва нрави, да напада предразсъдъци, да буди съвести; хумор-насмешка и хумор-възпитание. Хумор, който развеселява, но и опечалява, предизвиква радостна усмивка, но и тъжна гримаса. С други думи хумор, който обхваща целия живот.

Градчето може да е малко и еснафски-душно, но в околностите му се диша свободно. Там е славната империя на игрите, царството на приключенията. Няма го еднообразието на неумолимата домашна и училищна програма, няма ги заповедите и забраните, няма ги сковаващите правила. Сред просналата се зелена шир Кардифският хълм зове децата, разклоненият дъб се е извисил като страж, цялата природа се е отпуснала в дрямка, а далечното чукане на кълвача прави тишината и самотата още по-дълбоки. Усещат ли момчетата, че именно природата събужда у тях порива към свобода? Че тя ги отблъсква от условностите, заробили родителите им, че подхранва мечтите им да станат страшни пирати и защитници на угнетените, също както смелият Робии Худ. Че малкото книги, които едва намират време да четат, само дообогатяват бляновете им за волен живот. Но колко е бедна фантазията на момчетата от тази далечна епоха. Стремят се към свобода, за да не си мият лицето; мечтаят за независимост, за да не ходят на училище; бягат от къщи, за да не ги карат да цепят трески за подпалки. Та не е ли много по-интересно — подобно на днешните им малко по-възрастни събратя — да прекосят океана и да се съберат например край паметника на централния площад в Амстердам, с навити на книжки коси, с по седем гривни на всяка ръка, с един син и един жълт крачол. . . Юношите от Сент Питързбърг взели да ми пушат царевична шума! Момчета без въображение - съвсем друго нещо си е марихуаната... Но слава богу, тези модерни времена са още далеч. Нека Том, Хък и Джо Харпър си играят на Кървавата ръка и на Черния отмъстител на испанските морета; нека взимат скришно от килера варена шунка; нека си продават билетчета за уж научени наизуст стихове от евангелието. Нека. Нищо, че техният протест срещу буржоазната скука и ограниченост, срещу подтискането на личността стига само до бъчвата, в която се скрива Хък, за да не го карат да облича чисти и здрави дрехи и да се държи като възпитано момче.

Пък и черквата. Смъртна скука владее там в слънчевото неделно утро. Слушал молитвата на пастора десетки пъти, Том я знае наизуст и не си прави труд да я следи, макар че за този грях след смъртта си те гори в огнената геена. Нужно му е развлечение, много му е нужно. И то се явява — под формата на кръжаща муха, на голям черен бръмбар и на едно заблудено куче, вмъкнало се кой знае как в божия храм. Забавлява се не само Том, дори и благочестивите дами и сериозни мъже се тресат от прикрит смях, а проповедта на пастора застива в мъртва точка. Ала това е само защото тогавашните свещенослужители не са знаели как да заинтересуват пасомите си, как да обогатяват духовния им живот. Вместо да им разказват едни и същи притчи, да облагородяват душите им с едни и същи поучения, те могат да направят нещо къде по-привлекателно. Могат например да основат секта на самоубийци, наречена „Народен храм", да прибират парите на вярващите, и ако на някои от тях липсва твърдостта сами да сложат край    на

живота си, богопомазаният да ги убива собственоръчно и милостиво. Могат да създават и други секти, колкото повече, толкова по-добре. Лошо ли е един бивш сержант от отделението за разработване на секретни оръжия да се смята за превъплъщение на индуисткия бог Шива — унищожителя на светове? Не само, че не е лошо, но и е и доходоносно...

Марк Твен събужда смях с описания на мирни патриархални сцени, докато смехът на Гор Видал в „Калки", например, надминава далеч с подтекста си сарказъма на своя по-стар колега. Неговият смях, насочен срещу умопобъркани създатели на секти и заклеймяващ причините на възникването им, само изглежда безобиден, само привидно забавлява, иначе би бил безпредметен. Но така е, нали между 1876 и 1976 г. трябва да има напредък!...

„Който се опита да търси мотив в настоящата повест, ще бъде даден под съд; който се опита да търси поука в нея, ще бъде пратен в изгнание; който се опита да търси сюжет, ще бъде разстрелян".

Но разбира се, повестта има мотив, и то не един, има поука, макар не стандартна, а естествено има и сюжет — не само интересен и изпълнен с хумор като сюжета на първата повест, но и същевременно с по-голяма обществена значимост. И когато Марк Твен отправя горното предупреждение като встъпление към „Приключенията на Хъкълбери Фин", той много добре знае, че и мотивът, и поуката, и сюжетът ще окажат по-голямо въздействие, именно ако отрече съществуването им. Защото те проникват в съзнанието на читателя неусетно, скрити ловко в тъканта на разказа, за да стреснат по-силно онези, които си мислят, че авторът иска само да ги развлича. Живописната пикареска продължава и тук, със същите двама герои, към които е прибавен и трети. Но това е творба с по-голям замах, с по-сериозна цел и с по-реалистична обрисовка на регионалния типаж. Местният колорит е по-богат, но и с по-тъмни краски. Мошениците тук са по-изпечени, проблемите са по-остри — особено главният: съдбата на негъра Джим, с когото Хък « тръгнал, не за да прави номера, а за да осъществи сложния план (съставен главно от пристигналия по-късно Том) за освобождаването на чернокожия роб. Гротескните сатирични образи, „Краля" и „Херцога", превръщат идиличния речен живот на Хък и Джим в непрекъсната ожесточена борба с двама жестоки хищници. Хъкълбери Фин придобива жизнен опит, решителност, смелост — не за пакостливи игри, както в първия роман, а за едно благородно дело. В тази борба се формира характера му. Неосъзнатата симпатия към Джим — „добрия негър" — •се превръща в решение да го защищава до край, дори ако ще и в ада да попадне заради постъпката си. „Нека ме ругаят и презират онези ми ти там проклетници за това, че не съм доносник, но пет пари не давам", казва Хък на Джим. Неукият хлапак действува не от принципни съображения, такива той трудно би могъл да има, а от обикновено приятелско чувство и човещина. Нравствените съображения на Марк Твен извират от онази ненавист към робството, която кипи в светогледа и на други американски автори — в най-ценните стихове на Лонгфелоу и Уитиър, в не малко страници на философа-есеист Емерсън. И разбира се, в прочутия роман на Хариет Бийчър Стоу, само че кротостта и християнското смирение на превърналия се в символ неин Чичо Том липсват на Джим. А и създателят му не го идеализира — той е твърде голям реалист, за да прави това. Джим е невежа и суеверен, има и други недостатъци, но затова пък е убедителен като образ. Заслугата на Марк Твен е, че категорично опровергава измислиците за някаква присъща на негрите робска психология, за тяхната непълноценност като хора. Сложено е начало на нова демократична традиция в изобразяването на негрите.

Но нали беше дума за местния колорит, наситил и това произведение. Хъкълбери ниже случка след 'случка, описание след описание, и читателят се залива от смях, предизвикан най-вече от наречието му, от говора му, излъчващ атмосферата на Юга така осезателно, както я излъчват самите случки и описания. Ами широката, пълноводна, велика Река? Единственото светло за Хък кътче в окръжаващия го свят на социална несправедливост и жестокост е плуващият по Мисисипи сал. Другаде е някак си притеснително и задушно, а „на сала се чувствуваш свободно, леко, уютно", признава той. Мисисипи е играла голяма роля в живота на Марк Твен. В Ханибал той прекарва детинството си, като несъзнателно събира ярки впечатления за легендарната река и за интересния живот на плаващите по водите й кораби. Едва двадесет годишен той решава „да изучи реката" и в продължение на осемнадесет месеца работи като квалифициран лоцман. Та нали не друг, а Мисисипи му дава псевдонима, който повечето читатели смятат за истинското му име: „... Mark Twain, mark Twain" — „Отбележете два клафтера, отбележете два клафтера" — този специфичен израз, употребяван при измерване на речната дълбочина, става наименованието, с което е познат един от най-големите американски писатели. „Когато видя някой добре нарисуван образ в роман или биография, обикновено проявявам силен и близък интерес към него, защото съм го познавал в миналото — срещал съм го по реката", казва той.

Някъде четох, че до дървената двуетажна къща на Марк Твен в Ханибал се намира посветен на него музей. „Тротоар от червени тухли, фасадата обвита в бръшлян, дъсчена ограда с петна от поизлющена бяла боя, навярно същата, която леля. Поли е карала Том да боядисва. . . Вижда се и снимка на писателя, когато отишъл в Ханибал за последен път. Той стои пред разтворените врати на къщата. !Умна посивяла глава, белоснежни рошави вежди, бели пухкави мустаци. Ръцете му са пъхнати в джобовете на бяло сако. Ето я и Беки Тачър — от папие маше — в бяла рокля, под която се виждат дълги дантелени гащи, най-модното нещо по онова време".

На горска поляна на Кардифския хълм стои бронзовият Марк Твен. Върху пиедестала от розов гранит е написано:

„Хуманността беше негова религия и целият свят скърбеше, когато той умря".

Нели Доспевска

ЦЕНИ НА ДОСТАВКА

Еконт Офис - 4,00 лева
Еконт Адрес - 6,00 лева

БЕЗПЛАТНА ДОСТАВКА
за поръчки над 50 лева


® 2011 Atar