ВО 68-81

БЪЛГАРСКА СТАРИНА
ПОВРЕМЕННО СПИСАНИЕ, ИЗДАВАЕМО В НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЯ. КНИГА ПЪРВА. ИЗДАНИЕ ПЪРВО. МЕСЕЦ ЧЕРВЕН (ЮЛИЕ) 1-И. БУКУРЕЩ, В КНИГОПЕЧАТНИЦАТА СТЕФАНА  РАСИДЕСКА, 1865.
VI. НАРОДНИ БЪЛГАРСКИ ПОВЕСТВУВАТЕЛНИ ПАМЕТНИЦИ, ПОТВЪРДЕЮЩИ, ЧЕ ЕЬЛГАРИТЕ ДРЕВЛЕ НОСИЛИ И ИМЕТО КИМБРИ ИЛИ КИМЕРИИ И ЧЕ БРЕМ И БОЛГ БИЛИ  БЪЛГАРСКИ ЦАРЕ
Преди да изложиме тия паметници, мислиме за нужно да кажеме нещо си върху нашата народна книжнина:
Българската наша народна книжнина е почнала да страдае еще от появлеписто християнства в македонските българи поради наводнението елинизма, кого е разпространявало гръцкото племе за  политическата си цел със сичките си възможни средства. Всякога, когато погърчеиата веке Византийска империя е преодолявала над българите (а най-паче от десятаго века, когато гръцкий език измести  латиискаго), най-голямото й старание е било да претопи българский народ в себе си с уиичтоженисто на книжнината му. Това се види от самите гръцки някои си писатели, които се изражават, че тойзи  въпрос бил за смъртга или за живота на елинизма!
Самото прибежище на българската народна книжнина е било в пределите на Стара планина в испокръстенитс тогава българи, де се е съхранявала пренесената им от Азия старотракийска отпърво  книжнина в древните времена, а няколко си века преди Христа, пренесената второ от гебрите (кимбритс) зандска книжнина. Но в кръщението Преславскаго двора (866) и тя пострада като нечестива!  Доказателство необоримо при другите е и въпроса, когото отправя Борисовото посолство на папа Николай: „Що да сториме с нечестивите книги, които сме получили от саракииите и ги имаме?" Папата  им отговорил: „Непременно да ги изгорите!" (Виж от тому въпрос 103 в „ResponsQ ad considta Bulgarorum ed Hardouin, acta Conciliorum ", 353—386.), както и имената на самите възпоменаеми в нея иста  повремеиност книги: Гръмник, Коледник, Мислепик, Пътник, Пят-Дзведи и проч., които нямат ни най-малкое сходство ни с елинската, ни с латинската книжнина (Ние о тому щем говори обширно във  вторая книга настоящего съчинения).
В царствуванието же Алексия Комнена (1118), когато се бяха усилили богомилците, кои искаха да въведат пак староиидийского си вероизповедание в България, по заповестта того византийската  императора (защото византийците владеяха тогава България) изгориха жива главатаря богомилски Василия лекаря и изгориха множество старобългарски книги, като изпроводиха няколко тисящи  домородства във вечно заточение отвън България, от коих множество достигнаха във Фраица, а именно в Лион и около Лион и заселиха сетамо.
А в завладеиието Българе от турците, в продължението на седемдесет и пет годишни кръви проличи и и опустошителни общи и частни боюве, всек може да си въображи какво е пострадала бедната  старобългарска книжнина! Минува завладението и се установяват турците в България, но явява се друг по-голям и по-хитър неприятел на българската книжнина и въобще на всяко, що е българско  народно! А той е гръко-фенерското лукаво свещеиство, ведно с гръко-фенерските князове, кои са последовали това изтребление на старобългарските книги и гонението па българската народност до 1829  г. явно, а до възбуждението на българите (за черковний им въпрос, кое започва от 1834 и се усилва от 1840) следовали са гоненията малко по-тайно и посредством лукавства.
При такива обстоятелства всек може да разсъди причините на оскъдността от повествувателни български народни книги, които са най-много гонени. Но при сичкотова находили се и человеци, в сърцата  на които народната искра не била изгаснала съвсем и утвърдили по нещо си в опасност живота си, а други преписали и предавали потомству по нещо си в съхранение.
Такива ръкописи се нахождат доста по България под името Царствепици, т.е. повестност за българските царе. Става дума за преписите и преправките на Паисиевата „История славянобългарска".
Истина, че тии са претърпяли много от невежеството на препи-савшите ги и не може се  приемис сичко, що е писано в тях без едно зряло разсъждение, но се пак са по-верни в много предмети от онова, що са записали върху нашето прошествие странните писатели.
По-многото же от тия ръкописи са недовършени и безименни.
Наший предмет тук не ни допуща да се впустиме в обширно разсъждение върху тях ръкописи и това, що казахме о ним мимоходом, казахме го само за едно кратко понятие върху нашата народна  книжнина, понеже от подобна една безименна ръкопис навеждаме доказателства върху името кимбри или кимерии, кое някогаш носили българите.
У нас се находи ръкопис, коя носи следний наслов: История вкратце о Болгаро-Словсискомъ народе (Това е Зографската българска история па препис, направен през 1785 г. Раковски използува този препис още в „Няколко речи о Асеню първому...") , и коя почва повествуванието си тъй:
"Болгарски народизлезедревле от Чернаго море от реки Волги и зваха се тамо Гимери и Кимери, егда умножища се..."