ВА 5-2

СЪДЪРЖАНИЕ

Пролог................................7

Родени в понеделник...........9

Просто деца.......................39

Хотел "Челси"....................97

Разделени,заедно.............223

Бог държи ръката му........271

Родена съм в понеделник, в северната част на Чикаго, по време на голямата виелица през 1946 г. Избързала съм с един ден, гьй като бебетата, дошли на бял свят в новогодишната нощ, били изписвани от болницата с подарък чисто нов хладилник. Въпре­ки усилията на майка ми да ме задържи в себе си, тежкото раждане започнало, докато таксито, в което се качила, пълзяло покрай езерото Мичиган през вихрушката от сняг и силен вятър. Според спомените на баща ми съм се появила дълго, слабичко същество с бронхопневмония и той спасил живота ми, като ме държал над мивка, пълна с г ореща вода.
Следващото дете в семейството беше сестра ми Ли ида, която се роди в друга снежна буря, през 1948 г. Вях принудена бързо да порас­на, за да помагам с грижите за нея. Майка ми гладеше за чужди хора, докато аз седях на стъпалата пред входа и чаках да се появи продавача на сладолед с последния теглен от коне фургон. Той мм даваше право ъгълни парченца сладолед, завити в кафява хартия. Слагах едно в джо­ба за малката ми сестричка, но щом после бръквах да го извадя, откри­вах, че е изчезнало.
Когато майка ми забременя с брат ми Тод, напуснахме п ясната квар­тира на площад Логан и се преместихме в Джърмантаун, Пенсилвания. През следващите няколко години обитавахме временните жилища, осигурявани за работниците във фабриките и техните деца - варосани бараки, които гледаха към пустеещо поле, изпъстрено с диви цветя. Наричахме полето „Кръпката“. През лятото възрастните седяха навън и разговаряха, пушеха цигари и си подаваха буркани с вино от глухар­чета, докато ние, децата, си играехме наоколо. Майка ми ни научи на игрите от нейното детство: на замръзванка, на „Кральо-Иортальо, от­вори порти" и „Саймън казва", в която трябваше да следваме инструк­циите на един от играчите, но само ако обявеше, че „Саймън казва", иначе изгаряхме. Плетяхме венци от маргаригки, с които украсявахме шиите и короновахме главите си. Вечерите събирахме светулки в стък­лени буркани и си нравехме светещи пръстени.
Мама ме научи и да се моля; каза ми молитвата, която знаеше от своята майка: „Сега, когато лягам си да спя, те моля, Господи, да палиш моята душа.“ Вечер коленичех до малкото ми легло, докато гя стоеше отстрани с вечната си цигара и слушаше как повтарям след нея. Най- голямото ми желание беше да си кажа молитвата, но думите ме обърк­ваха и непрекъснато й досаждах с въпроси: Какво е душата? Каква е на цвят? Подозирах, че докато спя, моята душа, каквато си е палава, може да се измъкне, да се зарее нанякъде и повече да не се върне. Опитвах се с всички сили да не заспивам, за да я задържа вътре в мен, където й беше мястото.
Може би за да удовлетвори любопитството ми, мама ме записа на неделно църковно училище. Ученето там се състоеше ог наизустяване на стихове от Библията и словата на Исус. После ни нареждаха в реди­ца и бивахме възнаградени за усилията с лъжица сладък пчелен мед. В буркана имаше само една лъжица, кояго преминаваше през устите на много кашлящи деца. Аз инстинктивно я отбягвах, но бързо възприех идеите за Бог. Доставяше ми удоволствие да си представям едно при­съствие над нас, което е във вечно движение, като течни звезди.
Тъй като детинската ми молитва вече не ме удовлетворяваше, ско­ро убедих мама да ми разреши да си измислям собствени думи. Ьях облекчена, че повече нямаше да ми се налага да повтарям „Ако умра, преди да се събудя, моля се па Бога душата ми да вземе" и вместо това можех да казвам онова, което е в сърцето ми. Така освободена, лежах в леглото си до печката с въглища, страстно съчинявайки на глас дълги писма до Бог. Не бях поспаливо дете и сигурно страшно съм му досаж­дала с безкрайните си обети, откровения и планове. Но с минаването на времето открих различен вид молитви, безмълвните, коиго изиск­ваха повече вслушване, отколкото говорене.
Скромният ми порой от думи се разсея в сложно усещане за едно­временно обхващане на най-дребните детайли и отдръпване встрани от случващото се с мен. Това бе навлизането ми в сияйния свят на въображението...