ПОСЛЕСЛОВ

Основен принцип в старото китайско право е, че никой не може да бъде признат за виновен, без да е налице самопризнанието му. За да се избегне възможността закоравели престъпници да се отърват от наказание с отказ да признаят дори когато са изправени пред неопровержими доказателства, законът позволявал прилагането на някои изтезания, като бой с върбови или бамукови пръчки, притискане на дланите и ходилата в стя-ги. Освен тези позволени методи доста съдии прилагали и други, още по-мъчителни. Но ако по време на мъченията обвиняемият получел трайни осакатявания или починел, магистратът и целият персонал на съдилището били наказвани, нерядко и с най-висшата мярка. Това карало повечето съдии да разчитат предимно на психологическото си проникновение и знанията си и по-малко на изтезания.
Като цяло старата китайска система работела забележително добре. Зоркият надзор на висшестоящите власти предотвратявал крайностите, а общественото мнение бързо се надигало срещу безотговорните магистрати. Смъртните присъди трябвало да бъдат подписани от трона, всеки обвиняем имал възможност да обжалва присъдата, стигайки дори до императора. Освен това магиcmpamume нямали право да провеждат разпити насаме и разглеждането на целия случай, включително и предварителното следствие, трябвало да става публично, на съдебни заседания. Водели се най-подробни протоколи, които после се предавали на висшите власти за контрол.
Читателят може би ще се учуди как писарите са смогвали да записват всичко, без да прибягват до стенография. Всъщност самият китайски литературен език е един вид стенография. Възможно е например да се сведе до четири йероглифа присъда, изречена с над двайсет думи по време на заседанието. Нещо повече, има система, която позволява йероглиф от десет или повече черти да бъде предаден с една драска на четката. Докато служех в Китай, често виках писари, които възстановяваха комплицирани разговори между китайци със смайваща точност.
Ще отбележа мимоходом, че в стария китайски писмен език няма пунктуация и не се прави разлика между малки и главни букви. Споменатата в глава XIV фалшификация би била, разбира се, невъзможна при фонетична система на писане.
Съдията Ди е един от големите следователи на древен Китай. Той е историческа фигура, известен държавник от времето на династията Тан. Истинското му име е Ди Женчие, живял е от 630 до 700 г. На млади години, като провинциален магистрат, се прославя с множеството престъпления, които разгадава. Славата му е такава, че в по-късни времена се явява като герой в криминални истории, които или имат малко общо с действителността, или са изцяло плод на въображението.
Впоследствие той става председател на Императорския съд и мъдрите му съвети упражняват благотворно влияние при воденето на държавните дела; вследствие на енергичните му протести властващата императрица У изоставя плановете си да постави на трона свой фаворит наместо законния престолонаследник.
Споменатият в глава XIII посмъртен брак бил нещо обичайно в Китай. Най-честият случай бил женитба между неродени деца. Двама приятели решавали да оженят едно за друго децата си, когато пораснат. Ако се. случело едно от двете деца да почине, преди да навърши необходимата възраст, оженвали го посмъртно. Полигамната система позволявала на момчето да си вземе други жени, но починалото невръстно момиченце оставало завинаги вписано в семейния регистър като първа съпруга.
Тук будисткото духовенство е показано в доста неблагоприятна светлина. В това отношение следвам китайската традиция. Авторите на старинните разкази обикновено принадлежат към литературната класа, т. е. това са правоверни конфу-цианци, зле настроени към будизма. В не един стар китайски криминален роман злодеят е будистки монах.
Струва ми се, че описанието на враждата между два рода в глава XIV ще представлява известен интерес за западния читател. Китайците по природа са сдържани и търпеливи хора, повечето спорове между тях се разрешават извън съдебната зала чрез взаимни компромиси. И все пак от време на време пламват яростни разпри, които в ускорителен ритъм достигат злощастната си развръзка. Случаят „Лян срещу Лин" е красноречив пример за подобна вражда. Такива родови войни понякога се разгарят и сред китайските емигрантски среди в чужбина. Спомням си например за „войната на клещите " в САЩ или за братоубийствсни-те битки на тайните китайски общности в бившата Нидерландска Източна Индия от края на XIX и началото на XX век.

Робърт ван Хюлик