ПОРЪЧКА
(празна)

Категории

Съдба човешка. Дилогия Комплект: Част 1 Лисица на тавана, Част 2 Дървената пастирка от Ричард Хюз

7,50 лв

6,00 лв

(ЦЕНА НА КНИГИ НАМАЛЕНИ С 20 %)

Не е в наличност

Автор: Ричард Хюз
Година: 1986,1987
Формат: среден
Корица: твърда
Страници: 296,352

Отстъпка - 20%

Повече детайли



www.knigi-bg.com

Роман-предупреждение

Има писатели, които създават относително малко по обем творчество и все пак оставят дълбока диря в литературата на своята страна. Към тях без колебание можем да причислим и Ричард Хюа (190О-1976 г.)
Първите си стъпки в литературата той прави непосредствено след Първата световна война — през 1922 г. в Лондон поставят неговата „Трагедия на сестрите". Отзивите са много благоприятни — не друг, а Бърнард Шоу казва, че това е най-добрата едноактна пиеса, която познава. Големият успех носи и бърза популярност на Хюз. През следващите години писателят издава стихосбирки, сборници с разкази, но драматургията задълго остава негово основно занимание. Появяват се н сборници с пиеси, между другото той се смята за автор на първата в света радиопиеса — „Опасност", излъчена от ББС през 1924 г. През тези години Хюз основава трупата „Портмадък (Карнарвъншир) Плейърс", а от 1924 до 1936 г. е заместник-директор на Уелския национален театър.
С „Ураган над Ямайка" започва неговото постепенно преориентиране към големите белетристични форми. Но трите му романа — от които последният недовършен — се появяват на големи интервали. При това всеки е толкова различен от останалите, че изследователите му се затрудняват да изведат някаква определена линия на развитие — поне в общоприетия смисъл на думата.
Наистина Хюз създава относително малко за повече от петдесет години работа като професионален писател. Това се дължи донякъде на крехкото му здраве, но най-вече на начина, по който твори. Подчинявал се е на един неумолим стремеж към постигане на възможно най-доброто и е преработвал непрекъснато, а в някои случаи е писал наново пасажи, дори цели глави.
Близките му си спомнят как вечер четял пред тях написа-sото през деня. Това не е само любопитна подробност, а факт с голямо значение за творчеството му — съпругата на писателя, Франсес Безли, е известна художничка и ако тя не успявала да си състави точна зрителна представа от написаното, Хюз се връщал към него, за да го преработи. Това обяснява до голяма степен и изключителната свежест и точност на описанията, това, че те оживяват в съзнанието на читателя. Без да са претрупани, в тях не липсва нито една необходима подробност. В процеса на кеирекъснагата преработка той съкращава, отстранява всичко излишно.
Българските читатели вече са имали възможност да се запознаят с „Ураган над Ямайка", публикуван от издателство „Г. Бакалов" — Варна, в превод на И. Костурков. Затова няма да се спирам на него, но мимоходом ще напомня, че макар да е по-скоро роман за деца, той е задълбочено изследване на човешкото, най-вече на детското поведение при изключителни обстоятелства.
Вторият роман на Хюз „Премеждие" (1938 г.) си поставя наглед същата задача. Подобно знаменития „Тайфун" на Конрад той описва поведението на хора, попаднали в ураган, при това разразил се с небивала мощ там, където никой не го е очаквал. Но „Премеждие" отдавна се схваща и като нещо по-голямо — като страховита алегория на разпадането на Британската империя, дори на разпадането на цялата колониална западна цивилизация.
В последно време се подхвърля и идеята, чс това е всъщност нещо като прелюдия към опус магнум на Хюз — „Съдба човешка". Идеята за написването на този, по думите на самия автор „голям исторически роман за моето време", го осенява, докато работи в Адмиралтейството в Лондон през войната. Тогава стига до заключението, че войната, нейните корени и последици са тема, която заслужава изцяло вниманието на един писател. Романът е замислен като тетралогия, но Хюз успява да напише само първите му две части: „Лисица на тавана" (1961 г.) и „Дървената пастирка" (1973 г.). Сам авторът обичал да казва, че за да го довърши, ще трябва да доживее 120 години. За наше щастие оставената от него дилогия има всички качества на самостойно цяло.
Ако в първите два романа предмет на художествено изследване е поведението на хората, поставени при извънредни обстоятелства, то в „Съдба човешка" писателят анализира поведението на човека в исторически условия. Тук историята присъствува, и то с главна буква. Тя не е просто фон на действието, а самото действие. Историческите фигури участвуват като герои на повествованието. С широкия си обхват, многоаспектност, преплитащи се сюжетни линии, галерия от образи от най-различни народи и прослойки на обществото романът е епос от типа на „Панаир на суетата" и „Война и мир".
По форма „Съдба човешка" е изключително сполучлив синтез на добрата класическа традиция на големия английски роман и всички открития на XIX и XX век, като „мюнтажа", „контрапункта", едрите и общи планове — похвати, конто авторът великолепно владее. Очевидно добре му служи и опитът от драматургията. Нерядко повествозакието преминава в чиста публицистика, а, от друга страна, Хюз си служи широко със символи. Някои хора намират нещо общо между него и Фокнър, но те вероятно са повлияни най-вече от добре известния факт, че Хюз е бил голям почитател на американския класик и всъщност той го „донася" в родината си след едно продължително пребиваване по здравословни причини в Америка през двайсетте години.
Разказвачът на Хюз неизменно „съучаствува" в съдбата на героите си, не пропуска да изрази по един или друг начин отношението си към тях и постъпките им, към онова, което става. Той успява да облекчи и моментите на върхово напрежение с по някои комичен детайл (какъвто е например кученцето с карираната  жилетка по време на злополучния нацистки  марш по
улиците на Мюнхея), умее да предава най-страшни събития с една привидна лекота (която има може би забавено, но затова пък, струва ми се, по-силно въздействие върху читателя). Хюз иронизира, а за моменти дори открито се подиграва с онова, което не одобрява. Той е автор, който винаги може да те изненада, защото е запазил някаква съкрушаваща детинска наивност, но тя се пречупва през един изключително зрял, високо ерудиран и изтънчен интелект.
Ужасите на войната присъствуват навсякъде в „Лисица на тавана", но не като описания на битки и масова гибел, а по-скоро опосредствувано — като отражение върху хора и народи. Главният герой и свързващо звено в романа — Огъстин, е завършел офицерската школа и чака да замине за фронта, когато войната внезапно свършва. Той не е усетил на собствен гръб лишенията, не е видял с очите си безсмислената и безпощадна кланица в окопите, но е съзнавал много добре колко малки са шансовете му да оцелее някой и друг месец преди и неговото да стане едно от имената, „прочетени на висок глас по време на църксьна служба". Почувствувал е и дълбоката болка по загубата на близък човек. Затова макар и да е, така да се каже, във втория ешелон на „изгубеното поколение", той също принадлежи към него. Какво чудно, че подобни нему млади хора ще срещнем сред героите на Уо, Хъксли и Пауъл. Макар и да ие са преки участници в боевете, те, както и героите на Олдингтън, Хемккгуей или Ремарк, носят зловещия й отпечатък, изживяват дълбокия разрив с предшестващата епоха, чувствуват непреодолимата пропаст между себе си и предишното поколение — според Огъстин те са „различни биологични видове". Читателят може би ще забележи, че Огъстин е връстник на Хюз. И двамата са родени на вододела не само между два века, но и между две епохи — 1900 г. Съвсем естествено авторът е много близък до душевните трепети, странната инертност и непригодност за действителния живот на своя герой.
Скъсал с каноните на викторианската епоха, Огъстин живее усамотено в господарския си дом, който е придобил също в резултат на войната, защото действителният наследник, братовчед му Хенри, загива при Ипр. Скъсването с миналото е подчертано както в размишленията на героя и автора, така и чрез мястото, което е отделено на описанията на отминалия викториански бит и неговите ярки представители — като се започне с гротескните фигури от детските години на Огъстин — фантастичните му пра-чичовии, легендарния д-р Бринли, енорийския свещеник, и се свърши с носталгичните реминисценции и отживели времето си разбирания на главния слуга на Мелтън Чеиз, който оплаква отмирането на необикновено разклонената и йерархично усложнена структура на прислугата в големите господарски домове — лакеи и камериерки, кухненски персонал, градинари, коняри и т. н. Самият Флемтън е анахронизъм, вкопчил се в миналото — приказен средновековен остатък, който гние и се разпада, но продължава да живее извън настоящето. Затова с поведението си, подчинено на стремежа му да стои настрана от хората, Огъстин е загадка за жителите на Флемтън и следователно техен враг...

ЦЕНИ НА ДОСТАВКА

Еконт Офис - 4,00 лева
Еконт Адрес - 6,00 лева

БЕЗПЛАТНА ДОСТАВКА
за поръчки над 50 лева


® 2011 Atar