Литературната критика определя вече познатата на българските читатели Сири Хустбет като „най-изтънчената и привлекателна  писателка на Америка". Тя е с норвежко потекло, но е родена през 1955 г. в щата Минесота, в семейството на университетски  преподавател по скандинавска литература. Съпруга е на големия съвременен американски писател Пол Остър, но отдавна е излязла  от сянката му и както той самият казва: „скоро ще ме сочат с пръст като съпруга на Сири Хустбет".

За „Омагьосването на Лили Дал" критиката пише, че е трилър, който би могъл да бъде написан от Кафка. Сири Хуствет ни пренася  в малко градче в родния си щат Минесота, където всеки всекиго познава, за да ни срещне със сексапилната деветнайсетгодишна
Лили Дал, амбицирала се да стане втора Мерилин Монро, докато работи като сервитьорка в местната закусвалня. Цялото население  на града сякаш е съставено от зловещи ексцентрици, сред които са заекващият задръстен
Мартин, бивш съученик на Лили, който колекционира снимки на трупове и художникът от Ню Йорк Едуард Шапиро, чиито странности  тревожат жителите на градчето. Докато Лили репетира „Сън в лятна нощ", из града упорито се носи мълва, че някой непрекъснато  разнася женски труп и Лили, убедена, че за това е виновен Мартин, рискува живота си, за да се добере до истината.

Откъс от книгата

Посвещавам на Лив, Астриди Ингрид Хуствет

1.

Тя го наблюдаваше от три седмици. От началото на май всяка сутрин беше на прозореца, за да го гледа. Винаги рано, точно преди  изгрев слънце, и поне според нея той не я беше забелязал. Първата сутрин Лили отвори очи, видя, че един от прозорците в хотел  „Стюарт“ отсреща свети, приближи се и зърна в яркия квадрат мъжа: беше красив и стоеше пред голямо платно. Заради горещината  само по къс панталон, той цяла минута изобщо не се помръдна, затова й се стори нереален. После обаче се раздвижи и започна да  рисува сякаш с цялото си тяло, а Лили загледа как той посяга, как се навежда, устремява се напред и едва ли не коленичи пред  платното. Тя вадя как непознатият снове напред-назад из стаята, как разтрива силно с ръце лицето си и пуши тънки пури, които  захапва със зъби, щом се спре, за да помисли. Понякога, както пушеше мълком, кимаше към платното, сякаш разговаряше с него.  Лили изучаваше очертанията на мускулите му и мургавата му кожа, която проблясваше на светлината, но не виждаше какво рисува.  Предната страна на платното беше скрита от нея.

Улица „Разделна“ беше широка, без дървета. Стаята на мъжа беше поне на двайсетина метра и Лили не беше го виждала по-отблизо.  Не знаеше какво точно очаква, както го наблюдава, но това нямаше значение. Тя просто не можеше да му се насити и когато  мъжът не си лягаше и работеше чак до сутринта, Лили с усилие си налагаше да дръпне завесите и да се махне от прозореца.

Тази сутрин обаче валеше като из ведро и Лили не виждаше ясно човека отсреща. Подаде се през прозореца и присви очи. Дъждът я  заблъска в лицето, по затворения прозорец на непознатия се стичаше вода и единственото, което тя зърна през стъклото, бяха  смътните и размазани очертания на тялото му. После, още преди да бе разбрала какво става, той застана пред прозореца, отвори  го рязко и се подаде на дъжда. Лили веднага се скри под перваза. Сърцето й заби по-бързо и страните й пламнаха, докато  слушаше как водата се стича по улуците. Беше се изложила на голяма опасност с това надничане през прозореца. И преди се бе  укорявала, че следи човека, но при мисълта, че е разкрита, внезапно я досрамя много. Беше внимавала, беше надзъртала така, че  над перваза да са само очите й, никога не бе включвала осветлението, а преди да запали лампите, за да си пусне един душ и да  се облече за работа, беше дръпвала плътно пердетата.

Знаеше, че той се казва Едуард Шапиро. Двамата не бяха разменили и дума, но Лили беше събрала доста информация за него и бе  чула какви ли не слухове. Знаеше със сигурност, че Едуард Шапиро е преподавал една година в Кортландския колеж. Знаеше и че  вместо да се прибере след последния семестър в Ню Йорк, е решил да остане в Уебстър и е отседнал в хотел „Стюарт" Приемаше за  истина и това, че някъде през март жена му, която също бе живяла заедно с него в общежитието, си е стегнала багажа и го е  напуснала. Останалото бяха слухове. Доста хора се интересуваха какво ли търси той в дупка като хотел „Стюарт“, който беше  толкова западнал, че в него дори не пускаха жени. Там живееха пет-шест странни птици - всичките несретници, и Лили познаваше  повечето. Тя не помнеше ресторантът в „Стюарт“ да е работел някога, въпреки че табелата си висеше, и почти всяка сутрин  обитателите на хотела прекосяваха един по един улицата, за да закусят в кафене „Идеал“, където шест дни в седмицата Лили  работеше сервитьорка. Беше чувала, че Едуард Шапиро е беден, че каквото бил спечелил в колежа, го профукал да залага на  бейзболните мачове, беше чувала и че е богат, но бил прекалено стиснат да си позволи приличен хотел. Беше чувала, че жена му  го е зарязала заради залаганията, беше чувала и че го е изоставила, защото, както преди седмица се изрази Лестър Ундерберг,  „си развявал оная работа“. Лестър знаел от „сигурен източник“, че Шапиро бил „изпраскал“ в кабинета си, под звуците на  пуснатия до дупка Верди, красива червенокоса студентка. Според него, докато бил в колежа, Шапиро приемал в кабинета си  десетки млади почитатели на операта, но всъщност на Лестър не можеше да се вярва. Той събираше гадости за всички и два-три  пъти Лили го беше хващала да говори пълни небивалици. За любовта на Едуард Шапиро към операта обаче се оказа прав. През  последните седмици имаше вечери, когато Лили бе чувала откъм прозореца му музика, а на два пъти гласовете бяха толкова силни,  че я бяха будили. Така или иначе, тя не можеше да се отърси от историята с червенокосото момиче и добавяше нови и нови  подробности към онова, което Лестър беше оставил неизречено. Представяше си Шапиро и момичето, виждаше как то лежи  разкрачено, с вдигната до кръста пола върху бюрото, а мъжът се е надвесил над него направо с дрехите, само със смъкнат цип.  Беше превъртала наум отново и отново сцената, бе виждала как, докато мъжът опипва студентката си, от бюрото се синят листове  и падат книги. Следеше дали на прозореца му ще се появят жени, но и да го посещаваха, те не оставаха да нощуват при него.  Двайсет и две сутрини подред тясното метално легло в десния ъгъл в дъното си остана празно.

Лили се страхуваше да се помръдне, затова надзърна много бавно изпод перваза. Прозорецът на Шапиро беше тъмен и тя усети как  раменете й се отпускат ог облекчение. Тъкмо дръпна пердетата, и чу откъм съседния апартамент стъпки. Помисли си: Мейбъл е  станала. Мейбъл Уозли спеше съвсем малко и стената между двете стаи не беше достагъчно дебела, за да заглуши и най-тихия шум.  Ден след ден Лили слушаше как старицата се разхожда, шумоли с хартия, отваря и затваря шкафове и чекмеджета, трака с чинии,  кашля, мърмори, пуска водата в тоалетната и oт следобед чак до среднощ трака на пишещата машина. На Лили не й беше ясно какво  по-точно пише Мейбъл, макар че веднъж тя й бе обяснила. Огромният ръкопис бил нещо като автобиография, включвал и сънища и  как те се преплитат с всекидневния живот; но отвореше ли дума за книгата, Мейбъл нямаше спиране и употребяваше неразбираеми  за Лили думи, а понякога, ако много се развълнуваше, гласът й се повишаваше почти до вик, затова Лили не обичаше тези  разговори. От девет месеца живееше сама над кафене „Идеал“. Беше взела стаята под наем броени дни след завършване на  гимназията и когато в началото на марг се нанесе и Мейбъл, Лили я посрещна зарадвана, че ще има компания, макар да изпитваше  чувството, че старицата крие нещо. Била преподавала двайсет години в Коргландския колеж, а никой не знаеше нищо за нея.  Говореше се, че преди да дойде в Минесота, се била омъжвала няколко пъти, но Мейбъл изобщо не беше споменавала да е имала  съпруг и въпреки че се държеше много дружелюбно, беше и доста сдържана, заради това на Лили не й се разпитваше.

Тя седна на масата, където се хранеше, гримираше се и правеше всичко, за което се иска да си седнал. Беше окачила огледалото  над нея и видя в него отражението на умореното си лице, както и лицето на Мерилнн Монро на плаката, който бе окачила отзад на  стената. Веднъж Бумър Уий й беше казал, че прилича на Мерилин, само че с тъмна коса, и макар Лили да знаеше, че не е вярно,  мисълта й допадаше. Тя се наведе към огледалото, премрежи очи, поотвори устни и събра гърдите си в белия сутиен, за да стане  дълбока гънка. Погледна още веднъж Мерилин и в този момент чу на вратата да се чука.

- Отворено е - каза с пресипнал от спането глас.

Без да се обръща, видя в огледалото как Мейбъл влиза в стаята. Старицата я прекоси бързо с дълъгия си пеньоар, който метеше  пода, и застана зад стола.

- Извинявай, че те притеснявам, но исках да те хвана преди работа, за да те попитам как върви пиесата и да ти кажа, че ако  още се затрудняваш с ролята, сигурно мога да ти помогна. Да знаеш, преподавала съм „Сън в лятна нощ“ близо... хм, трийсет  години и снощи ми хрумна, че бих могла да ти помогна. Ролята на Хермия е прекрасна, наистина, точно за геб. Какво ще кажеш?

Мейбъл дръпна тази реч бързо, почти без да си поема въздух - говореше на отражението на Лили в огледалото и ръкомахаше, за да  наблегне на едно или друго, веднъж дори докосна с пръсти главата на Лили. След това отпусна леко ръце върху раменете на  момичето. Няколко секунди и двете мълчаха, Лили се беше вторачила в лицата им в огледалото и в Мерили между тях и си  мислеше, че трите изглеждат странно заедно. Малкото сърцевидно лице на Мейбъл с дълбоки бръчки по челото и край очите и  устата беше напрегнато - може би защото тя се държеше предизвикателно или пък беше съсредоточена. Мерилин също не се  усмихваше, но устните й бяха полуотворени, така че се виждаха зъбите, а пръстите й бяха притиснали дясната гърда. Имаше нещо  прекалено съвършено в начина, по който ошедалото обрамчваше трите, и Лили се притесни. Отражението им беше неприятно  застинало и покрай това момичето внезапно започна да си мисли за неща, които са живи, и неща, които са мъртви, после вдигна  рамене, за да се освободи от допира на Мейбъл.

- Удобно е в понеделник след работа. Имам нужда от помощ. Помня си репликите, но повечето не знам какво означават.

Жената вкопчи ръцете си една в друга.

- Първо ще пием чай.

Кой знае защо, Лили се подразни, че тя е толкова доволна, и не отговори нищо. Мейбъл си тръгна. Вместо „довиждане“ каза някои  от репликите на Лили в пиесата:

- „Не виждам нищо, но в нощта каквото окото губи - Мейбъл вдиша пръст към ухото си, - чува го ухото, че тя в тъмница зрението  праща, но на слуха ден губите му плаща."