ПОРЪЧКА
(празна)

Категории

Полет към светлината от Милка Вселенска

10,00 лв

5,00 лв

(ЦЕНА НА КНИГИ НАМАЛЕНИ С 50 %)

Автор: Милка Вселенска
Година: 2011
Формат: среден
Корица: мека
Страници: 216

Отстъпка - 50%

Повече детайли



www.knigi-bg.com

КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

Драги приятели,
За някои от вас тази книга ще бъде много наивна, за други - необуздана фантазия, а за трети - повод за размисъл.
Тя е само един слаб човешки опит за обрисуване на красотата и съвършенството на съществуващия от няколко милиарда години свят на небесните жители.
Тя е зов свише на Бог Отец чрез инопланетяните към жителите на Земята.
Тя също така е израз на непоколебимата ни увереност, че скоро ще дойде времето, когато земното човечество ще се справи с грешките и слабостите си и ще се събере в едно единно семейство, което ще се влее в голямото Вселенско семейство и ще се превърне в достойна за уважение свръхцивилизация.
Във връзка с близкото бъдеще рекох!
Нещата, които ги има в моя роман "Полет към светлината" тепърва предстои да се случат на човеците - като пътуване на физическо ниво, контакти с други планети и планетяни.
Ваш Учител Беинса Дуно
МИ-РА

Откъс от книгата

Част I
ПОЛЕТЪТ

В командната кабина беше тъмно и тихо.Само върху многобройните табла спокойно и равномерно, отмервайки сякаш ритъма на някаква старинна приспивна песен, светваха и угасваха слабите разноцветни лампички на контролните уреди, разположени в полукръг под големия елипсовиден прозорец, който гледаше напред към черната бездна на вселената, натам, откъдето не идеше никаква, даже и най-слаба светлинка. Не се виждаше нито една звезда, нито едно съзвездие. Пълен мрак обгръщаше кораба отвред.
Внезапно абсолютната тишина се наруши от някакъв немного силен глас, който заговори бавно и отчетливо:
-Корабът продължава да се носи всред облака от космичен прах. Всичко е в ред. Край на тридесет хиляди четиристотин петдесет и четвъртия запис.
Дочу се някакво изщракване и гласът замлъкна. Тишината отново се възцари. Само многобройните очички на контролните лампички невъзмутимо отмерваха ритъма на своята приспивна песен...
Когато всред покоя на тъмнината изминаха нови двадесет и четири часа, същият глас заговори отново:
-Корабът продължава да се носи всред облака от космичен прах. Всичко е в ред. Край на тридесет хиляди четиристотин шестдесет и петия запис.
Пак изщракване. Пак тишина. Пак безмълвната приспивна песен на светещите лампички.
Така, през всеки нови двадесет и четири часа, все същият невъзмутим глас правеше поредния магнетофонен запис в корабния дневник...
Но ето, че след много и много денонощия, най-после, абсолютният мрак заобикалящ кораба, постепенно започна да се разсейва и прашният облак започна да просветлява и да сияе, без да губи непрозрачността си. Сега корабът като че ли се носеше всред някакъв океан от сияеща сребриста мъгла и колкото повече се удължаваше времето, толкова по-силно ставаше сиянието на сребристия океан.
В командната кабина започна да става по-светло. Заедно с нахлуването на меката светлина като че ли настъпи и някаква весела възбуда. Спокойният досега ритъм на разноцветните очички на контролните уреди незабелязано се промени в ускорена игрива пулсация. Една след друга започнаха да се запалват лампичките на все повече и повече допълнителни контролни уреди, които бележеха навлизането на кораба в една област, където пред разкъсващия се непрозрачен дотогава за тях екран на прашния облак започнаха да проникват все повече и повече електромагнитни вълни с най-различни честоти и дължини.
Дойде най-после и моментът, в който излезе от прашния облак. Силна остра светлина нахлу в командната кабина.
Тогава роботът, който седеше в едно кресло пред командния пулт, повдигна главата си и насочи електронните си очи към прозореца напред, навън към чудната гледка, която се откри внезапно.
Навсякъде, докъдето можеше да стигне погледът му, блестяха безброй светлинки, подобни на скъпоценни камъни, безредно разхвърляни върху черното кадифе на вселената. Големи и малки, близки и далечни те сякаш изпращаха приятелски привети върху крилете на безбройните си непрекъснато преливащи се разноцветни лъчи, които се сливаха в дивна феерия.
В долния десен край на прозореца, там някъде в безкрая, се виждаше огромната спирала на мъглявината на Андромеда, а започващ от долния ляв ъгъл на прозореца и пресичащ диагонално цялото черно небе, светлият друм на Млечния път примамливо зовеше към незнайните бездни на всемира. Точно в центъра на прозореца, малко под Млечния път, пред носа на кораба се виждаше съзвездието Кит.
Зорките очи на робота внимателно наблюдаваха чудната гледка. В неговия електронен мозък обаче красотата на звездното небе не пораждаше никакво възхищение. В него сега с бясна скорост работеха всички информационни центрове и логически свръзки. Те хладно преценяваха новата ситуация и я свързваха с инструкциите, заложени в робота. Тези преценки трябваше да определят по-нататъшните му постъпки.
Скоро той отново сведе погледа си към командния пулт, натисна някакъв бутон и заговори с познатия ни вече глас:
-Шест часа, тринадесет минути, двадесет и две секунди, двадесет и първи юли, две хиляди сто шестдесет и пета година. Преди една минута корабът излезе от прашния облак. Нашата цел е точно пред нас. Пътят е открит. Продължаваме напред. Всичко е в ред. Край на извънредния четиридесет и девет хиляди и четиристотен запис.
Всичко вървеше добре. Свръхсъвършените уреди, несмущавани от никакви външни влияния и пречки, автоматично поддържаха предварително определения курс на кораба. Намесата на робота беше излишна. Той само поддържаше тези уреди в изправност.
Роботът стана от креслото си и с леки и еластични крачки се доближи до лявата стена на кабината, където отново натисна някакво копче. Върху един голям тъмен екран се появи многоцветна картина на част от звездното небе.
Това беше карта на звездното небе така, както се беше виждало то от земята над космодрума в нула часа на 1 януари две хиляди и първа година, в момента, в който космическият кораб Тау-1 беше напуснал стартовата си площадка и беше тръгнал в своето триста и тридесет годишно пътешествие до съзвездието Кит.
В продължение на петдесет години преди това новосъздадените радиотелескопи по цялата земя бяха долавяли някакви непознати, но системно подредени сигнали, идващи откъм съзвездията Центавър, Кит и Еридан.
След като беше вече изследвало планетите на цялата слънчева система и след като се беше убедило, че в нея хора съществуваха само на Земята, човечеството, което все още живееше разделено на два враждебни лагера, насочи вниманието си към заобикалящите го звезди и съзвездия. Никой не искаше да повярва в песимистичната теория, че животът на Земята е някакво изключение в космоса. Много и то най-различни сигнали, идващи от всички посоки на всемира, бяха долавяни системно, но все още никой от тях не беше разчетен и разбран. А най-ясните и най-настойчивите идваха откъм съзвездията Центавър, Кит и Еридан.
Отначало се създаде мнението, че трябва да се изследва съзвездието Центавър. Това беше лесно обяснимо. Нали в него се намираше най-близката за нас звезда Алфа, наречена поради тази нейна близост на латински език Проксима?
Скоро обаче идеята, че тези сигнали се изпращат оттам от разумни същества, беше изоставена, защото астрономите си припомниха, че Алфа и Центавър е тройна звезда. А това означаваше, че тя не може да има планети около себе си.
Тогава именно се възприе твърдението на астронома Хуанг, че най-близките обитаеми планети се намират около звездата Епсилон от съзвездието Еридан и около звездата Тау от съзвездието Кит, отстоящи на около единадесет светлинни години от Земята.
След обстойно обсъждане на това твърдение се реши, че трябва да се отиде до звездата Тау.
Така, след като използваха опита на почти петдесетгодишния строеж на междупланетни кораби, русите и американците построиха общо първия междузвезден кораб Тау-1. В него те вложиха всичките си знания и материални възможности.
След около 320 години при скорост 10 000 км в секунда този звездолет трябваше да измине огромното разстояние 105 000 млрд.км, равни на единадесет светлинни години, и трябваше да достигне до планетната система на звездата Тау от съзвездието Кит, която се състоеше от 14 планети. Тези планети именно трябваше да се изследват, да се проучат и всичките им особености и да се види дали оттам идваха улавяните сигнали, дали там има човечество, и ако го има, да се влезе във връзка с него.
Понеже за отиването до там, за престояването и за връщането щяха да са необходими цели 7 века, то механизмите и оборудването на звездолета бяха направени напълно автоматично, като контрола-та на основните задачи беше поверена на един суперробот, когото нарекоха "Разум" и в който бяха вложени всички най-съвършени знания на съвременната наука. А за да се гарантира преодоляването и на онези евентуални непознати и невъзможни за предвиждане обстоятелства, с които може би роботът нямаше да може да се справи, след най-щателен подбор измежду най-добрите специално подготвени за тази задача космонавти беше включена млада съпружеска двойка -американец и рускиня. Това беше едно добро решение. Така човечеството, макар все още разделено на два враждуващи лагера, в космоса щеше да работи заедно.
В звездолета те лежаха в два специални стъклени контейнера в състояние на анабиоза. Техният едва мъждукащ живот се поддържаше на границата между живота и смъртта чрез абсолютно сигурни автоматични инсталации. Въпреки че температурата в контейнерите беше постоянна -250 °С, кръвта и течностите в клетките на космонавтите не замръзваха, защото атмосферата на контейнерите беше диспергиран в молекулярна форма определен процент специален глицерин, който действаше като антифриз, т.е. противозамразяващо средство. Младата двойка щеше да се събуди едва при пристигането на кораба в съзвездието Кит, където съгласно програмата трябваше да прекара само 40 години. По този начин от цялото седемвеков-но пътуване двамата съпрузи щяха да изживеят там само годините на своя зрял, съзнателен интелектуален живот. Така при завръщането си на Земята те щяха да са остарели само с четиридесет години и щяха да заварят там поколенията на праправнуците на своите връстници. Ако ли пък случайно станеше някаква повреда на звездо-лета и той не можеше да се върне назад, то те щяха да станат родоначалници на първата земна колония извън слънчевата система...
Роботът стоеше пред звездната карта. Една дълга, червена линия върху нея означаваше изминатия вече път. Тя беше стигнала почти до средата на разстоянието до съзвездието Кит. Останалата, неиз-минатата още част от пътя, беше оцветена в синьо. Наближаваха вече! Още някакви си 160 години и корабът щеше да стигне до целта си. Всичко вървеше добре!
Но!!
Но ето, че внезапно върху звездолета се стовари гигантски юмрук...
Роботът бавно се изправи на крака. Той учудено се огледа около себе си, не можейки да разбере какво го беше повалило на пода.
Ударът беше дошъл откъм лявата предна страна на звездолета. Сякаш невидима стена беше израснала там за миг и беше отхвърлила надясно летящия със страхотна скорост кораб.
Роботът бързо включи собствената си контролна система, за да провери дали вътре в него не беше се случила някаква повреда. Не! Нищо нямаше! А защо тогава му се виеше свят? Той сякаш беше станал пияница! Погледът му се насочи към командния пулт. Там всички светлини играеха лудо. По различните екрани с трескава скорост се появяваха начупени линии с причудливи форми. А ето, внезапно зловещо зави и аварийната сирена.
За пръв път в своя живот роботът се обърка. Разбира се! Нали възможностите за подобно положение не можеха да се предвидят. Сега мозъкът му работеше с бясна скорост, за да разбере какво беше станало. Нали тук звездолетът се намираше в напълно чисто пространство, където нямаше никакви метеоритни рояци!
За миг погледът му се насочи към носовия прозорец. Ооо! Да беше човек, той сигурно би потъркал очите си. Как беше възможно това?
Да... Звездите и съзвездията се въртяха с шеметна скорост около кораба. Те се бяха превърнали в безброй светещи окръжности, неразличими вече като светещи точки. Корабът като че ли беше станал център на вселената!?!?!?
Тези мисли се мернаха в електронния му мозък само за една хилядна част от секундата. А след това си рече:
-Ясно! Корабът е започнал да се върти в окръжност!
Това го успокои за един миг. Скоро обаче той забеляза, че скоростта на въртенето на кораба бързо се увеличаваше, а окръжността се превръщаше във все по-стесняваща се спирала. Някаква огромна, неизвестна сила неумолимо увличаше кораба надолу към центъра на някакъв страхотен космически Маелстром [1]. С всеки нов миг, с всяко ново потрепване на кораба, при забелязващото се увеличаване на скоростта му, светлините на контролните уреди заиграваха все по-лудо и аварийната сирена все повече усилваше своя зловещ вой.
-Трябва да откъсна кораба от смъртоносната спирала! Трябва да го спася от космичния смерч!
Роботът светкавично улови лоста за командване на левите горивни дюзи, които обръщаха кораба надясно, но за съжаление те отказаха да действат. Разочарован той грабна лоста на десните дюзи, но и те не задействаха. Тогава опита задните двигателни дюзи. Те бяха в ред.
За миг помисли да ги пусне в действие, та с увеличената скорост да откъсне кораба от зловещата яма на смъртта, но се поколеба. Ами ако с това само ускори края?..
Тогава точно в този миг на пълно объркване прозвуча Гласът. Той беше силен, ясен и властен:
-Слушай, Разум! Слушай!
Роботът рязко се обърна назад. "Кой го викаше? Кой можеше да бъде това?"
Той отново се огледа наоколо си. Наистина нямаше никой. А и как ли пък можеше да има? Та нали корабът се намираше на милиарди километри разстояние от Земята! Нали Гео и Надя все още спяха своя мъртвешки сън в стъклените ковчези!
Но ето, че Гласът прозвуча отново, заглушавайки зловещия вой но сирената:
-Слушай, Разум! Слушай! Ти не си човек. Ти не можеш да имаш халюцинации. Говори ти живо същество от рода на твоите господари. Слушай и се подчинявай! Слушай, за да спасим кораба заедно.
Тогава роботът пусна лоста на двигателя, застана здраво върху краката си рече:
-Добре! Слушам! Слушам и се подчинявам!

ЦЕНИ НА ДОСТАВКА

Еконт Офис - 4,00 лева
Еконт Адрес - 6,00 лева

БЕЗПЛАТНА ДОСТАВКА
за поръчки над 50 лева


® 2011 Atar