Когато стане въпрос за френската литература от деветнадесети век и за най-изтъкнатите й представители, не можем да отминем името на Проспер Мериме и неговото значение.
Той е роден в Париж (1803—1870) в семейството на художни­ци. Семейната среда оказва решително влияние върху духовното формиране на бъдещия писател. Още от малък той изучава до съ­вършенство английски език и се запознава основно с англий­ската литература. Завършва колежа «Анри IV», а по-късно право в Парижкия университет. Посещава литературните салони от времето на Реставрацията. Проспер Мериме изучава романти­ците, но не изпитва стихийно тяхното влияние. Несъмнено Стендал е един от авторите, оказали значително влияние във формирането на литературния му вкус. Първото произведение, с което Проспер Мериме става извес­тен, е сборникът пиеси «Театърът на Клара Гасул», мнима испан­ска актриса и обществена деятелка. Всъщност с това свое произве­дение Мериме навлиза като дързък мистификатор във френската литература. Явно е, че не е искал да се излага като автор на книга с остро политическо съдържание и да има разправии със строгата кралска цензура. През 1827 г. Проспер Мериме издава второто си произведение «Гусли». То се състои от 29 балади в проза, за автор на които се см-ята далматинският бард Маглаиович. Книгата има шумен успех не само във Франция, но и в цяла Европа. И тази мистификация е толкова успешна, че успява да заблуди такива гениални поети като Гьоте, Мицкевич и Пушкин, който превежда няколко балади и ги публикува. На следната година Мериме издава драмата «Жакерия», чийто сюжет е от XIV век. Проспер Мериме не случайно избира исторически теми. Те дават пълна свобода на въображението му, той актуализира исто­рическите събития и от историческите герои прозират лица на негови съвременници. През 1829 г. Мериме издава единствения си по-обемист ро­ман — «Летопис за царуването на Шарл IX». По това време голям успех имат историческите романи на Уолтър Скот. Мериме също пише исторически роман в духа на знаменития англичанин. Голям срудит, познавач на световната и още по-добре на френската исто­рия, той избира XVI век и царуването на Шарл IX, останал в историята с потресаващата Вартоломеева нощ. Романът му до­нася световна слава. В «Летопис за царуването на Шарл IX» е отразена борбата между католици и протестанти във Франция. Въпреки твърде­нията на някои критици, че по-съществена в романа е любовната история между Бернар дьо Бержи и Диан дьо Тюржи, а борбата между католици и хугеноти и кървавите събития на Вартоло-меевата нощ са на заден план, това е абсолютно невярно. Без да отричаме интересната любовна интрига, не можем да не установим последователното разкриване на историческата тема. Нека не се забравя, че Проспер Мериме не се е стремил да изброява истори­чески факти. Неговото интимно намерение е било да възпроизведе нравите и характерите през XVI век, които всъщност са основната причина за избухналата борба между католици и хугеноти. Мери­ме не само е описал правдива картина на нравите и характерите на дадената епоха, но е направил нето повече: характерите са изо­бразени в цялата им сложност. Той винаги се е старал да бъде ве­рен на жизнената правда и в общото осмисляне па историческия материал. Фанатизмът на католици и хугеноти е изобразен с без­пристрастно критични краски както при клането по време на Вартолемеевата нощ, така и при нападението на крепостта Ла Рошел от страна на хугенотнте. В тия описания Мериме дава израз на своята ненавист въобще към всяко мракобесие. Ако в «Театърът на Клара Гасул» и «Гусли» се чувствува до известна степен влиянието на романтиците, «Летопис» е ясно и силно реалистично отразяване на конфликтите и обстоятелствата, които са плод на историческата действителност. Особено място в творчеството на писателя заема новелата «Таманго». Мериме е може би един от първите европейски автори, който ни описва жестоката и отвратителна търговия с роби, от­карвани като добитък и евтина работна ръка на американския кон­тинент. Сюжетът е не само актуален за времето, но е бил и вълну­ващ проблем, който е занимавал европейското общество. В тази новела Мериме е пълноценен реалист. Никаква идеализация на действителността. В образа па Таманго, главния герой на разказа, няма нищо изключително, каквито са и повечето от героите му от другите новели. Рисува ни го просто и естествено с всичките му ка­чества и слабости. Таманго цени над всичко свободата на индивида. Той е горд и в моменти на тежки изпитания дава израз на всичко човешко, което носи в себе си. Неговото варварство неочаквано се превръща в смайваща човечност в противовес на уж цивилизо­вания Льоду, от чиито задкулисни действия произтичат бедите на нещастните черни роби. В новелата «Етруската ваза» Проспер Мериме се отдава на своите естетически забавления и ни рисува дендизма на разглезе­ните деца с опустошени души. В изобразяването на героите в тази новела той е безпощадно ироничен, пикантен и забавен и се до­косва до сатирата. В образа на Сен-Клер Проспер Мериме ни е на­рисувал собствения си портрет и тази новела има доста автобио­графични елементи. Не знам дали правилото на Молиер — «вземам своя сюжет, къ­дето го намеря», би могло да се приложи и към Мериме, но едно е ясно, че тоя безупречен артист и естет не е провалил нито един сюжет, до който се е докоснал. От един обикновен сюжет, какъвто е «Партии табла», той е сътворил блестящ разказ, искрящ от остро­умие, ирония и непринудена закачливост, зад които напират една голяма любов и чувството за чест. Тук авторът е оставил героя да се саморазкрие пред читателя чрез своите действия. Изумяваща егъстеиост на емоциите блика от непринудения диалог между действунащитс лица. «Матео Фалконе» е един от най-силните разкази от така на­речените «Корсикански новели» на Проспер Мериме. Темата е предателството на малкия Фортунато към един беглец, който се укрива по време на отсъствието на баща му и майка му в техния дом. Когато бащата идва и научава за предателството на сина еи, той го убива. Екзекуцията и погребението на малкия Форту­нато в подножието на сипея не са разказани, а показани ужася­ващо и разтърсващо. Никакви обяснения и размишления, няма нито един паразитен епитет, пред нас се разкриват само фактите, но никой от тия факти не е незначителен, а поразителен и смаз­ващ. И всичко това е предадено в десет страници. В тази нсвела Мериме е истински вещ драматург. През 1830 г. Проспер Мериме прави дълго пътешествие в Испания. Там преживява доста невероятни приключения. Изу­чим.на място н в детайли коридата. Интересува се от живота на циганите и събира фолклорен материал за техния живот, ксито по-късно ще му послужат да напише романа си «Кармен». От 1836 г. до 1848 г. Мериме издава «Илската Венера», «Ко­ломба», «Арсен Гийо» и «Кармен». За написването на «Илската Венера» Мериме използува един разказ-хроника на латински, които е имал голям успех през Средновековието. Героите са дя­воли, магьосници, антични богове, това е своеобразна смесица от езическата митология и християнския символизъм. В основата на новелата обаче са страхът и ужасът от белия терор, който винаги е възмущавал свободолюбивия Мериме. Според мнозина критици «Коломба» е шедьовърът на Проспер Мериме. Авторът се е запознал подробно с нравите на коренкан-ското население. Поетичната автентичност на пейзажа е дело на очи, които са го видели лично, героите носят неговата мрачност и суровост и тяхната духовна същност е част от него. Сюжет на романа са омразата и кървавата вендета между две семейства. Коломба кипи от желание за борба и мъст, сърцето н е отдадено единствено на омразата, която й замества любовта. Тази наивна жестокост е украсена с много поезия, местни навици, тър­пение, хитрина, упоритост и безкомпромисен героизъм. Диви и жестоки страсти ръководят постъпките на главните герои, особено на Коломба. Тя е грациозна като диво животно, кръвожадна е, но не е зла, непосредствена е в своите изяви и е въплъщение на оно­ва неизкоренимо варварство, което човек носи в себе си, покрито с тънкия пласт на така наречената цивилизация. По своя успех «Коломба» надминава успеха на «Летопис за царуването на Шарл IX». Читателите боготворят Мериме, крити­ката го хвали и вижда в образа му класик и моралист. Сент-Бьов е във възторг от него. След публикуването на «Арсен Гийо» и «Кармен» ефектът е твърде различен както върху публиката, така и върху крити­ката. Някои от академиците са разочаровани, но Академията не се е разкайвала никога от своя избор. В повестта «Арсен Гийо», която носи името на главната ге­роиня, няма нищо изключително и екзотично. Сюжетът е взет направо от действителността. Той е разказ за изпаднала в нищета млада жена, която по принуждение става проститутка. Тя е грешница според лицемерните буржоа, но е още по-грешна в очнте на лицемерните религиозни фанатички като госпожа дьо Пиен, заела се със спасението на Арсен. В предсмъртната агония на героинята пристига свещеникът да я изповяда. Фалшивата религиозна атмосфера, в която са потопени всички присъствуващи, е описана с неподражаема ирония. Когато кюрето мърмори какво щастие е изпитала през своя живот тая грешница, умиращата, съживена от лицемерния му глас, отваря очи и промълвя с мрачен глас: «Обичала съм...» Повестта «Кармен» е послужила за създаването на световно известната опера на Бизе. Образите на Кармен и Хосе са изобра­зени с непринудена простота и майсторство. Мериме рисува истин­ски съдби, обикновени, които се отдават на своята любов, безраз­личие и омраза и загиват трагично. След тия произведения Проспер Мериме се отдава на история­та и археологията. Пише исторически произведения, статии върху изкуството. Превежда «Дама Пика» и «Цигани» от Пушкин. На­писва критичен портрет за Гогол п превежда някои от повестите му, популяризира и превежда романите на Тургенев и пръв обръща вниманието и запознава Запада с руската литература, история и култура. Тургенев искрено се е възхищавал от своя приятел Прос­пер Мериме и се е изказал за него по следния начин: «Чувствител­ността беше същността на неговия характер, но той никога ие я проявяваше външно. Понякога идваше да ме види и аз си мисля, че копнееше да подиша на воля, да излее душата си без страх от присмеха на другите и да свали своята маска.» Творчеството на Проспер Мериме е монолитно, в него е отра­зено обективното познание на действителността, изобразени са реалните отношения и проблеми на буржоазното общество и ли­тература от епохата на империализма. Героите от първия му пе­риод — романтични, а след това подчертано реалистични — са бунтари и радетели за по-нови, по-човечни социални отношения между хората. Те са като живи, въздействуват на читателя, карат го да им се възхищава и да ги осъжда. Тоя майстор на краткия разказ с бързо действие и необикновено патетично съдържание, без удивления и излияния, проникновен психолог, чийто стил е е мрачен, но силен блясък, и днес създава вярното впечатление какво не трябва да остарява при истинския творец, какъвто е са­мият той.

Георги Мицков