Доня Барбара от Ромуло Галиегос / Сеньор президентът от Мигел Анхел Астуриас - Библиотека Световна класика
Автор: Ромуло Галиегос, Мигел Анхел Астуриас
Година: 1979
Формат: среден
Корица: твърда
Страници: 576
Отстъпка - 20%
Автор: Ромуло Галиегос, Мигел Анхел Астуриас
Година: 1979
Формат: среден
Корица: твърда
Страници: 576
Отстъпка - 20%
www.knigi-bg.com
ВО 127-2
Очевидно да се даде определение на Латиноамерика е трудно. Извън националните особености по страни и региони латиноамериканската култура е съставена от няколко интегрирали се в известна степен култури, като нито една от тях не може да бъде считана за чужда или екзотична. Следователно подходът към тази разнообразна действителност не може да бъде чисто европейски, но латиноамериканската литературна теория и произтичащата от нея критика възникват твърде късно. От европейска гледна точка в литературната история на Испано-америка са установени периоди, отговарящи на западноевропейското развитие — барок, неокласицизъм, романтизъм и т. н. Въпреки забелязваните сериозни отличия, все пак в оценъчната дейност е натежавало не автентично американското, а евроцентристките схващания и, разбира се, евроцентристките названия. Този факт води до съставянето на една периодизация, която не отговаря на реалността на испаноамериканската литература. Така например почти през цялата еволюция на испаноамериканската литература се е твърдяло, че тя е недоразвита в сравнение с европейската. Изказвали са се съжаления, че Хосе Марти не се е изявил в «големите» жанрове, а в «инструменталните», без да се отчита — както твърди кубинецът Р. Ф. Ретамар, че именно те са централната линия на испаноамериканската литература в дадения исторически период. С други думи, не може да се говори за паралелно развитие: докато в Европа преобладават едни жанрове, в Испаноамерика преобладават други.
В този смисъл новата периодизация на испаноамериканската литературна история придобива особено значение. По традиционната класификация «Доня Барбара» (1929) хронологично попада в периода на авангардизма, но в композиционно отношение е по-близо до романтизма, а в езиково стилистично — до испаноамери-канския модернизъм(Испаноамериканският модернизъм няма нищо общо с европейския — Б. а.). От друга гледна точка бихме я причислили към традиционния монологичен роман, където авторът е всепри» съствуващ и предопределя светогледа на всеки герой без диалогич-нсст на изложените идеи. От гледище на генерационния метод, доказал многократно несъвършенствата си в историзирането на литературата, Андерсен Имберт поставя Ромуло Галиегос сред родените от 1885 до 1900 (Галиегос е роден в 1884) и изявилите се между 1910—1925 (публикува първия си роман «Рейналдо Солар» в 1921). Но както посочва самият Имберт, Галиегос е възпитан в каноните на модернистката естетика, от една страна, а от друга — на описателния реализъм и художествения импресионизъм, като отбелязва, че основната тема «цивилизацията и варварството» има социално съдържание. Друг изтъкнат последовател на генерационния метод, X. X. Аром, поставя писателя в поколението от 1894 и го определя за продължител на модернизма. Що се отнася до Астуриас, Аром му отрежда място сред поколението от 1924, а Имберт го окачествява като сюрреалист.
Очевидно малък е приносът на генерационния метод и на този на традиционната периодизация въобще за правилното локализиране на «Доня Барбара» и «Сеньор президентът» в испаноамерикан-ския литературен контекст. Най-проницателните изследователи на испаноамериканската литература, като перуанеца X. К. Мариатеги, п н.ират метода на периодизацията, изхождайки от обществено-икономическите условия. Той определя три основни периода в литературата: колониален, космополитен и национален. Аржентинецът Грегорио Вейнберг, отчитайки конкретната действителност, също дели испаноамериканския културен процес на три етапа: «наложена култура», «приета култура» и «разисквана култура». Кубинецът Портуондо развива тези понятия. През първия «колониален» период «приетата» внесена култура се налага над местната, която продължава да съществува в синкретични, смесени форми и слага отпечатъка си върху нея. През втория период на «приетата култура» испаноамериканската литература се освобождава от опекунството на Испания и приема влияния от цяла Европа и от САЩ. Започва осмисленото търсене на автентично националното, което отвежда испаноамериканската художествена словесност до третия период — «разискваната култура» или «литературата на освобождението». В тези три главни периода се очертават различни подпериоди, основани предимно върху самобитния литературен процес, които оценяват испаноамериканската литература много по-вярно от традиционната класификация, следваща западноевропейските модели. Литературните подпериоди, прекосяващи различни исторически епохи, са единствените, които ни водят до същността и значението на «Доня Барбара» и «Сеньор президентът» (два съвсем различни романа) в един общ литературен контекст. Един от тях е битоописателният подпериод, процъфтял главно през XIX век (век на романтизма според западноевропейската класификация). В него изобилствуват битоописателните картини — елемент, който в «Доня Барбара» изгражда структурата на много глави. «Доня Барбара» е връхна точка и в т. н. «литература на цивилизацията и варварството»: тоест «цивилизацията» на европееца срещу «варварството» на латиноамериканеца. В историческата си еволюция терминът «варварство» е прилаган винаги спрямо чужди култури, а терминът «цивилизация», от по-късен произход, спрямо буржоазното развитие. Двата термина, в тясно единство, придобиват световна значимост с експанзията на капитализма, който, за да оправдае ограбването на близки и далечни народи, ги обявява за варвари. Капитализмът внася и расистко съдържание в термина. Ето какво заявяват идеолозите за испанските завоеватели като Хинес де Сепулведа: «Каква по-голяма облага и преимущество можеха да получат тези варвари (американските народи — б. а.) от подчинението на тези, които с благоразумието, добродетелите и религията си ще ги превърнат от варвари и полухора в човешки същества и цивилизовани люде, когато бъдат способни на това, от неверници и роби на демоните в християни и поклонници на истин ския бог...» Литературният подпериод на «цивилизацията и варварството» в традиционното му значение не се отличава много от схващанията иа Сепулведа, с отежияващото обстоятелство, че действителното варварство — геноцидът, в тезата на Сармиенто е насочено срещу собствените етнически общости — гаучото. В «Доня Барбара» често срещаме думата «цивилизация», чиито носител е Сантос Лусардо. Целта иа този интелектуалец, дошъл от Каракас да наследи бащиния имот, е да приложи нови начини на работа и живот в Равнината (Ел Ляно). Равнината представлява хиляди километри равна земя, простираща се в Колумбия и Венецуела. Обитателите й са земеделци и скотовъдци, наричани «лянерос» или равнинци. Те са развили собствено изкуство, народно творчество, нрави и т. н., които са прекрасно описани в романа. Равнината и равнинецът в много отношения са тъждествени на аржентинската пампа и гаучото. На Равнината Галиегос приписва свръхестествени сили и книгата е пропита от предопределеност и фатализъм. Човекът е в конфликт с природата. Дори героят «цивилизатор» чувствува повика на насилието — това е алтернативата на братовчеда му, чиято «цивилизаторска» мисия е завършила с морална разруха'. Романът е изграден на антитезата и паралелизма. От едната страна е варварството — доня Баро бара (барбара — варварка) и шайката й, а от другата — Санто-Лусардо (света светлина) и подкрепящите го пеони. И съответнот-противопоставяне между последните: Антонио — Балбино, Кармелито — Ел Брухеадор, доня Барбара — Марисела, душевната борба на самата доня Барбара и т. н. Героите са схематични — на страната на доброто или злото, а тезите им — романтични. Разглежданият роман е съпричастен и към широко разпространената литература на «касикизма» или «каудилъизма», тоест на местния главатар, феодал, силен човек, който се разпорежда по своя воля с всичко и всички — явление, възникнало на континента главно след установяването на «независимите» републики, заместили испанските вицекралства, в които господствуват анархията и произволът на местния владетел. Корените на литературния подпериод за касика, създаван от стотици творби, откликнали на този характерен белег на испаноамериканската действителност, можем да намерим отчасти в «Кланицата» (1838) на аржентинеца Естебан Ечеверия, който пише срещу диктатурата на Росас. А най-добрият пример на този вид литература е несъмнено «Педро Парамо» (1955) па мексиканеца Хуан Рулфо. Фигурата на «касика» е ясно очертана и н «Допя Барбара» — местната властелинка, налагаща свои закони на Равнината. Но Галиегос внася допълнителни елементи, които придават оригиналност на произведението: касикът тук е жена, изпитваща душевни терзания и която в края на краищата се покорява на любовта. В този факт обаче не трябва да търсим никакъв симполи.чъм, нито християнщина. Макар писателят да представя Сантос Лусардо като носител на реда и прогреса, той несъмнено е бъдещият касик на областта, но ще използува по-изтънченнте методи на съвременния градски диктатор. Литературата за касика е пронизана от един основен елемент — социалната критика. Лесно разпознаваема в «Доня Барбара», особеността на тази критика в испаноамериканската художествена словесност се състои в това, че често прекрачва границите на периодите. Недооценяването й може да върне произведението назад ДО неоколониалната или колониалната литература и, обратно — да го изведе до литературата на освобождението. Но както отбелязва Портуондо, социалната критика е основен структурен елемент в испаноамериканската литература и през трите периода, посочени от него. И макар социалната критика — най-всеприсъствуваща в литературата на освобождението — да характеризира и «Доня Барбара», все пак в качествените измерения на степенуването се проявяват разликите с книгата на Астуриас, където социалната критика се обогатява и придобива по-ясен политически характер. Ето откъде започват и разграниченията между «Доня Барбара» и «Сеньор президентът» (1946).
Еконт Офис - 5,00 лева
Еконт Адрес - 7,00 лева
БЕЗПЛАТНА ДОСТАВКА
за поръчки над 50 лева